Портрети на небесни тела

Тя не можеше да знае това, свита сред дърветата. Разбра само, че комплексът се поразшава за час-два, а после утихна.

И когато най-сетне разсеяната синкава светлина взе да се прибира в сандъчетата си, Галя реши да действува. Знаеше се, че е царицата на този лес — налагаше й се да обходи владенията си. Промъкна се предпазливо до края на гората и тръгна по границата. Вървя, докато сивичкото, някак нелятно утро я накара да се скрие отново. След тази разходка разбра, че е зазидана. Вървяла бе около шест часа, значи, около тридесет километра, и през целия този път бе видяла край себе си единствено тъмни панели, развеселявани тук-таме от някоя неугасена лампа. Може би не е успяла да стигне до края на комплекса, може би нейде по-нататък щеше да открие пролука в този обръч, но това й се струваше невероятно, пък и непотребно — нали тя диреше начин да скрие от хората голотата си, но все пак да стигне до хора. С какво би й помогнала тогава пролуката? Когато на следващата нощ продължи обиколката си, видя позната гледка — един прозорец, който още вчера я бе наказал, неизвестно защо, да въздъхне мечтателно. Сега тя по-внимателно се вгледа натам. Тъй уютна розова светлина излъчваше отвореният прозорец, тъй хубава музика се лееше оттам, че въпреки всичките тревоги нежност премина през голото й тяло. По този ориентир тя разбра, че предишната нощ е направила повече от един кръг и че комплексът е много по-малък. Раздели се с поглед с прозореца и тръгна по ръба на гората, броейки крачките си. Бе стигнала до три хиляди и двеста, когато сред мрачните панели зарозовя позната светлина. Вече знаеше обиколката на горичката — около два километра. Без да й донесе каквото и да е облекчение, този факт я умори, тя приседна под едно дърво и се загледа към прозореца. След няколко часа се очерта върху розовия фон силует на къдрав мъж, май не по пижама, а по чисто бяла риза. Мъжът затвори прозореца, след малко светлината в стаята угасна, но Галя не помръдна от мястото си чак докато първите зари не я прогониха вдън гората.

Ей така заживя Галя — денем дремеше на своята полянка под лъчите на слънцето, а нощем присядаше срещу розовия прозорец и дълго, и влюбено слушаше музиката, лееща се оттам, и чакаше да се появи онзи леко къдрав силует — да затвори прозореца, да угаси лампата. И после, унесена в смътни мечти, дочакваше утрото на същото място.

Понякога чувствата й към прозореца и неговия стопанин утихваха за малко и тогава тя се заемаше да крои смели планове — как да се промъкне незабелязана до някой партерен балкон и да отмъкне оттам ветреещ се чаршаф.

Направи и опити. Първия път беше стигнала на три-четири крачки от балкона с прането, когато ненадейно лампата зад вратата му светна и тя едва успя да се свие в сянка, докато после, къде с пълзене, къде с пребежки, се върна в горичката.

Втория път я забелязаха насред път, тя тичешком се върна сред дърветата и прикрита там, чуваше как комплексът възбудено бръмчи и постепенно утихва, но не съвсем.