Рейн-сан: Справедливото клане
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Справедливото клане». Краткое содержание книги:
Разкошните плажове на Рио, лъскавите казина на Макао и мръсните улички на Хонконг и Коулун, очертават рамката, където действа Рейн-сан, който постепенно се превръща в неохотен участник в безпощадно, кърваво меле.
Вторият преследвач вече се беше възстановил достатъчно, за да посегне към оръжието си. Също както при другаря му обаче, адреналинът пречеше на по-деликатните движения. Ръката му трепереше и той се поколеба, навярно разбирайки, че ако дръпне спусъка, може да улучи партньора си, върху чиито гърди бяха кръстосани краката ми и чиято строшена дясна ръка бе преметната върху гърдите ми.
Изпънах дясната си ръка и се прицелих през мерника в торса на втория. Пистолетът беше глок 21, четирийсет и пети калибър. Мощно нещо. Насилих се да успокоя дишането си.
Мъжът под мен се раздвижи и изпуснах целта. Мамка му. Стиснах по-здраво крака и се отпуснах назад към пода, за да не съм толкова лесна мишена. От опит знаех, че куршумите по-често изсвирват над земята, отколкото рикошират от нея. Оня под мен щеше да изиграе ролята на жив чувал с пясък и да ме предпази от евентуалните рикошети.
Вторият тип премести оръжието си в опит да реагира на маневрата ми. Движенията му бяха прекалено резки и треперливи. После, може би защото видя, че съм се прицелил в него, си изпусна нервите. Откри огън наслуки, със затворени очи, неволно прегърбил тяло напред. Паф, паф, паф. От бетона наоколо се вдигнаха облачета прах, лениво издигайки: се пред моето забавено адренализирано зрение. Чух писъка на рикошетите. Някой изкрещя.
Бавно. Прицели се. Поеми си дъх.
Два пъти дръпнах спусъка. Първият куршум попадна в рамото му и го завъртя. Вторият се заби в стената до тавана. Повторно се прицелих и стрелях. Този път го улучих в гърба, почти до гръбначния стълб, и го повалих на земята. Скочих на крака и се приближих към него. Навсякъде бягаха хора, блъскаха се в другите купувачи. Районът около мен изведнъж опустя. Отидох при онзи, когото току-що бях повалил. Той лежеше по корем, гърчеше се, пъшкаше нещо непонятно. Застрелях го в тила.
Първият, когото бях ударил с чорапа, се беше проснал по гръб с огънати под него крака, очевидно в безсъзнание. Гръмнах го в челото.
Обърнах се към последния. Той се бе надигнал до седнало положение и драпаше с крака и здравата си ръка, за да се отдалечи от мен. Лицето му бе позеленяло от болка и ужас. Прострелях го в гърдите и той се строполи на пода, като продължаваше да подритва. Направих три големи крачки към него и пак го прострелях, тоя път в челото. Мъжът отметна глава назад и остана неподвижен.
Огледах се наоколо. Пълен хаос. Крясъци, викове и паника.
Трябваше да се пръждосвам. Обаче имах нужда от информация. При други обстоятелства щях да се опитам да оставя единия от тримата жив, за да го разпитам, обаче на такова обществено място това не беше възможно, естествено.
Вдигнах чорапа и го напъхах във външния джоб на тъмносиния блейзер, който носех. Радвах се, че съм се сетил да го завържа — ако не бях, батериите можеха да се пръснат навсякъде, когато го хвърля, с моите отпечатъци по тях.
Отидох при последния, когото бях застрелял, и разтворих сакото му, Кашмир. На етикета под джоба на гърдите пишеше „Бриони“. Тоя тип носеше три-четири хиляди кинта на гърба си. Ризата, въпреки че не беше в най-добро състояние, цялата подгизнала в кръв, също изглеждаше фина. На шията му имаше красива златна верижка. Джобовете му обаче бяха празни. Нищо друго, освен пачка хонконгски долари и пакетче ментови бонбони. Хитро, нямаше документи. Ако ги гепят, ще си траят, ще се обадят в посолството и ще ги пуснат под гаранция. В кое посолство обаче?
Отидох при другия, макар да знаех, че се бавя много и поемам огромен риск. Пак сако на „Бриони“ и златен часовник „Жаегер-Лекоултре“. Ала нищо повече.
На колана на третия имаше мобифон. Да, това беше оня, с когото се бяхме разминали на терминала Щун Так. Очилатия. Дръпнах му мобифона и разтворих сакото му. Пак на „Бриони“. И пак празни джобове, като изключим тъмните очила, причина за краткотрайния му прякор. В джобовете на панталона също нямаше нищо.
Вдигнах поглед и се озърнах назад. Коридорите гъмжаха от бягащи хора. Паническото бягство обикновено се самовъзпроизвежда дълго след като първоначалната причина вече не съществува. Сигурно повечето хора си нямаха и представа от какво бягат, не бяха видели и чули нищо. Пътищата ми за измъкване нямаше да се разчистят скоро.
Асансьорът, помислих си. Вмъкнах се в товарното помещение и натиснах бутона с кокалчето на пръста си. Останах там мъчително дълго, чувствайки се беззащитен, докато накрая пущината пристигна. Вратите се отвориха. Качих се, натиснах бутоните за първия етаж и за затваряне на вратите. Най-после потеглих надолу.