Величието на Франция
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Величието на Франция». Краткое содержание книги:
— Иисусе мой преблаги! — пропищя възторжено дойката, за която баща ми беше не само господар, но и герой.
Най-сетне се появи и Совтер, цял облечен в черно, но със сияещи от радост очи, който, за да върви по-бързо, без при това и най-малко да го е грижа за достолепието му, заподскача по стъпалата на една страна досущ като рак, на което го принуждаваше недъгът му. Щом го зърна, Жан дьо Совтер тутакси остави Изабел и се хвърли в прегръдките му.
— Братко! Братко мой! — промълви почти лишен от дар слово Совтер и притисна грапава буза о неговата. Сетне възкликна: — Но добре ли чух? Вий сте вече барон!
— О, колкото до това — прошепна баща ми на ухото му, — то от Кале нося неща далеч по-осезаеми от една титла! Англичаните се оказаха люде доста заможни…
И като се изтръгна най-сетне от обятията му, той нежно целуна Катрин, чиито бузки пламенееха в необичайно ярка руменина, засенчвана обаче от искрящия лазур на сините й очи, а подир разцелува и Малката Еликс, Барберин и дори Малигувица, но не и Като, което несъмнено би събудило ревността на майка ми. Сетне се обърна към мъжете и като се взираше в очите всекиму поотделно, потупвайки го същевременно с две ръце по раменете, назова ги по начин, присъщ единствено нему, който ги накара да се почувстват така поласкани, сякаш едничкото си име да носеха, бе вече заслуга предостатъчна:
— Ах, братовчеди мои Сиорак! Мили ми Фожане! Йона, драги мой! Но къде са моите непрокопсаници! — сепна се отведнъж той и удивен се озърна. — Защо не ги виждам? Нима още се излежават, и то в ден като днешния, когато баща им се завръща от война!?
Откривайки сякаш заседание на съд ведно със Совтер и в същата стаичка, откъдето побратимите уж слушаха неделната литургия, без обаче да поканят и майка ми да заседава заедно с тях (натрапваше се съмнението, че в случая тя би била както съдник, тъй и страна по делото, защото израз като „син на говедарка“, надали би могъл да стигне до ушите на Франсоа, ако по-напред не се отронеше от нейните устни), баща ми изслуша един подир друг и тримата си синове, като порица Самсон за кражбата му; мен самия — за грубостта ми, а Франсоа — за хулите му. Но единственият укор, който сметна за нужно да впише в Мисловника си както за назидание на провинилите се, така и на онези, дето щяха да ги наследят в Мепеш, бе укорът, отправен към първородния му син:
— Сине мой, при все че сте човек благоразумен, то в случая сте постъпили крайно необмислено и напълно заслужено е било накърнено честолюбието ви. Правото ви на старшинство се основава не на справедливостта, а на необходимостта да не се отслабва владението чрез делба, но то не ви дава никаква друга привилегия! И като сте унижили Пиер, отнасяйки се с него като със слуга и карайки го да се срамува от бъдещото си занятие, вие сте постъпили дважди несправедливо. Последствията са ви добре известни! А що се отнася до Самсон, то изричайки по негов адрес познатите вам думи, вие ми нанесохте тежка обида. Имайте го предвид! Не бих желал това да се повтаря! И нивга вече не произнасяйте слова подобни, ако държите на моята обич! Майката на Самсон е покойница и ваш дълг е не да се питате коя е тя, а никога да не забравяте кой е бащата на Самсон и да почитате сина му като равен. Моля ви добре да запомните това!
Предполагам, че преписвайки гореказаното, баронът на Мепеш се беше постарал да го поизглади, тъй като на всекидневната му реч не бе присъща подобна изисканост. На мен обаче този документ ми е скъп както поради това, че сложи край на зависимостта, в която големият ми брат се опитваше да ме постави, така и защото открито призна на Самсон права, равни с тези на братята му. А колкото до „грубостта“, в каквато бях набеден тогава, то и до ден-днешен съм на мнение, че тя бе също толкова навременна и полезна, колкото и грубостта на бръснар някой, цепнал с ножа си цирей, та да изтече насъбралата се в него гной.
Тройното наказание бе отменено при това с ритуал, подсказан на капитаните от спомена за публичните помирения, до каквито се прибягваше в армията, за да се предотвратят дуелите. Под техен надзор тримата бяхме изправени лице срещу лице и приканени да си поднесем взаимни извинения, засвидетелствайки си по този начин обичта, която хранехме един към друг. Лично на мен това ми костваше немалко усилие, докато на Франсоа — никакво, толкова лесно се изливаше душицата му в наложения й калъп. След като така всеки един от нас получи удовлетворение, преминахме към прегръдките и целувките, които — все едно печати върху последната страница на договор — обикновено слагаха край на подобни разпри. Франсоа трябваше да разцелува по-малките си братя и видеше ли човек разкаянието, изписано върху длъгнестото му благовъзпитано лице, а и готовността, с която го стори, можеше да се закълне, че го прави от сърце.