Величието на Франция
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Величието на Франция». Краткое содержание книги:
Когато по заповед на Совтер Йона слезе на островчето, за да отвърже заложника и открие лицето му, тъй като дълга наметка го покриваше от глава до пети, очакваше го приятна изненада: отпреде му се оказа момиче, чиято хубост на мига засия под луната. Бе с кестенява коса, искрящи черни очи, устни сочни и плът яка и свежа.
Йона я развърза и безмълвно се вторачи в нея от висотата на великанския си ръст, а оная дръзко вирна муцунка нагоре и току му се сопна:
— Е, що чакаш, та не ме насилиш? И не е ли туй в правата ти на победител?
— Абе, то и желание не ми липсва! — отвърна Йона, който и без туй вече силно развълнуван, съвсем се сащиса пред таквоз безочие, още повече че продължителното му целомъдрие в пещерата на каменоломната здравата го тормозеше. Сетне разкърши херкулесовите си плещи и додаде: — Пък и на теб, както ми се чини!
— С нокти и зъби ще се браня, тъй да знаеш! — изръмжа тя, но с тона на някоя, дето подир един хубав пердах би склонила да бъде победена.
— Ти какво, да не си девица? — изуми се каменарят. — Че възможно ли е, щом живееш с румите?
— Да имаш да вземаш за онуй, дето си го мислиш! Румите си имат свои закони и обичаи. А колкото до това, дали съм девица, то кълна се в Светата дева, че е така!
— Не се кълни тук, руми! — прекъсна я Йона като сниши глас. — И още повече в Светата дева! На колко си години?
— На четиринайсет.
— Време ще да ти е вече! — въздъхна той, сетне продължи: — В Мепеш също си имаме нашите закони и обичаи. Тук „да“ можеш да кажеш единствено пред кюрето или пастора, но туй според мен си е чисто притворство и шмекерия, особено когато природата толкоз настоятелно си иска своето! Но какво да се прави, не аз съм ги измислил нашите обичаи! И насиля ли те, гълъбче, капитанът тутакси ще ми посочи портата и тогава отново ще трябва да мра от глад по друмищата. Тъй че ще ме прощаваш, лисичке-хубавичке, но за мен е много по-важно да изхраня ей туй си туловище, защото гладна мечка хоро не играе!
— Ще рече, капитанът ме пази за себе си! — заключи хубавицата, като кръшно изви снага и с рязко движение на главата отхвърли назад тъмната си грива.
— Туй хич и през ум да не ти минава! — разсмя се Йона и шепнешком продължи: — За капитана всяка жена е лукавщина и гибел за душата. Той мисли за небето, а не за ей тия тук прелестни гърдички. — И като ги докосна една подир друга с огромния си показалец, додаде: — И много бърка, бога ми, защото, макар и да си руми, аз по-хубава невестулчица нивга не съм срещал!
— Не съм руми, а мавританка! — прекъсна го девойката гордо. — Сарацинката ми викат. Но въпреки това съм християнка.
— О, колкото до това — подсмихна се Йона, но отново сниши глас, — то опрат ли нещата до оназ работица, религията ми е последна грижа!
Това им държане естествено се промени, когато каменарят въведе заложничката в голямата зала, където Совтер и всички ние, с изключение на Фожане, останал на стража на крепостната стена, подкрепяхме силите си с пшеничен хляб и осолено свинско, поливайки го обилно с вино.
— Сарацинко — обърна се Совтер рязко към нея, като все пак я удостои с поглед, тъй като вълнението на Йона и на братята Сиорак при вида на това девойче с лъскави очета не му убягна, — ще ни бъдеш пленница малко време! Ще те освободя вдругиден призори.
— И кой знае що мъка ще видя тогава, дордето открия главатаря на румите! — завайка се Сарацинката. — Та той изобщо не ми каза къде отива!
— Не ти е казал ли!? — изуми се Совтер, като се надигна от стола си.
— Не, гос’ине! — разтърси грива Сарацинката. — Та нали точно, за да заглуши ядните ми викове ме закачули! Защото много добре бях разбрала, че като ме върза за стълба, той намеряваше чисто и просто да ме предаде на нови господари като да съм куче някакво, от което вече никой не се нуждае.
— Че какво толкоз си сторила, за да заслужиш гнева му? — измери я Совтер със суров поглед.
— Обичах го прекалено много — отвърна девойката, — но понеже тъй и не ме пожела, опитах се да го убия!
— Деяние твърде низко! — възмути се Совтер. — Досущ като майка му, похотта!
— Ах, гос’ине, пълно право имате! — промълви Сарацинката с наведена глава, но тръпнеща гръд. — И поради туй ужасно ме терзаят угризения и всеки ден умолявам господ бога наш да ми опрости в повечкото буйна кръв, с която ме е дарил!
Молитва, замесена от подобно тесто, изглежда, никак не се нравеше на Совтер, защото последва доста продължително мълчание, нарушено най-сетне от майка ми.
— И какво ще я правим сега тази безсрамница! — викна тя крайно невъздържано. (Кой знае, може би по-скоро мислеше за завръщането на Жан дьо Сиорак в Мепеш.) — И дума не може да става, че ще я държим тук!