В руините на Париж
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Иванова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «В руините на Париж». Краткое содержание книги:
Черити помълча известно време. Отговорът я изненада.
— Що за човек сте вие, Барлър? — попита тя накрая. — Фаталист или циник?
— Може би по-малко и от двете.
— Такъв ли става човек, когато четиридесет години от живота му минават в бягство? — запита сериозно Черити.
— В бягство? — Барлър смръщи изненадано чело. После се усмихна отново и поклати глава. — Заблуждавате се, капитан Леърд. Ние не сме нито бегълци, нито пленници.
— Но вие сте…
— Друг път — прекъсна я Барлър. — Нека поговорим за това друг път, капитан Леърд. Моля ви.
Черити се съобрази с желанието му. През останалата част от пътуването, което продължи наистина повече от половин час, тя не каза нищо. След цяла една вечност влакът забави ход и най-сетне спря на някаква друга станция на метрото. За разлика от тази, от която бяха отпътували, новата подземна зала не беше осветена. Върху перона падаше малко светлина само от прозорците на вагона.
Барлър стана, мина в задната част на вагона и се върна с голям прожектор и две катранени факли. Закачи прожектора на колана си, подаде на Черити едната от факлите и без да каже нищо, излезе навън на перона. После запали и двете факли. Червената светлина описваше кръг от плаха светлина около себе си, но далеч не достатъчно, да освети огромната, облицована с бели напукани плочки зала. Освен това факлите воняха отвратително, а от напоения им с катран край върху ръката на Черити падаха непрекъснато малки искрици.
Тя посочи към прожектора на колана на Барлър.
— Не работи ли това нещо?
— Работи. — Барлър кимна с глава. — Но го използваме само в краен случай. Батериите постепенно привършват, а отдавна вече не се произвеждат нови.
Черити се извини наум пред Барлър за този глупав въпрос. Малкото неща, които беше видяла досега от Свободната зона: моторът на Жан, това метро, което функционираше все още по неведоми причини — я караше вече да почне да забравя, къде се намира. Светът се беше променил из основи. Нямаше дори такива елементарни неща като батерията, която по-рано се захвърляше автоматично, след като се изразходваше, и се заменяше с нова. Хората на двайсет и първи век живееха главно с останките, които им беше оставила загиналата цивилизация.
Те прекосиха залата и използваха повредения ескалатор, за да се качат нагоре. В края на ескалатора се намираше мрежа от широки, тъмни повърхности и тесни ивици светлина и когато дойдоха по-наблизо, Черити видя, че входът беше затворен с импровизирана дъсчена стена. Искаше да помогне на Барлър да отвори малката врата, вградена в нея, но той й нареди с движение на ръката да поеме факлата му, докато се оправи със скърцащите шарнири. Черити се огледа потресено. Светлината на двете факли не стигаше много далеч, но това, което виждаше, не я караше да изпитва желание да види по-надалеч. В края на трептящия червен кръг тя забеляза някакво призрачно тяло, което се беше проснало върху стъпалата на отсрещния ескалатор.
Навън все още си беше ден. След полумрака под земята дори и меката зелена светлина на това фалшиво слънце се стори на Черити неприятно силна. Тя премига, сложи ръка над очите си и й трябваше известно време, за да свикне отново с променената светлина.
Барлър изгаси факлата си, но не я пусна долу, и Черити последва примера му. Отдалечиха се на север от входа на метрото и завиха при първото кръстовище. Черити се оглеждаше внимателно, докато вървеше подир Барлър. И тук градът се беше превърнал в жертва на джунглата; и все пак се отличаваше съществено от онова, което беше видяла от другата страна на реката. Растенията бяха далеч не така буйни, както оттатък. Храсталакът беше по-проходим, и наоколо беше много тихо.
Мина известно време, докато Черити осъзнае причината за тази тишина: крясъците на животните, които така я бяха изплашили на отсрещната страна на реката, тук липсваха напълно. Само някъде в далечината се чу жалният писък на птица, а веднъж й се стори, че вижда как някаква сянка се стрелва през клонака. Хората като че ли бяха отблъснали животните тук.
Барлър отговаряше с готовност на въпросите й.
— От самото начало сме се стремили да не допуснем животните да добият превес — каза той. — Разбира се, не ни се удаде да ги унищожим напълно. И съвсем не бих ви посъветвал да се разхождате сама и без оръжие в тази гора. Но останете ли на улицата и отваряте ли си очите, едва ли би могло да ви се случи нещо.