В руините на Париж
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Иванова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «В руините на Париж». Краткое содержание книги:
— Само генерали от НАТО и висши правителствени служители получават документи за клас „А“ — подчерта Барлър.
— Знам.
Той погледна въпросително към Черити.
— Влизате ли в някоя от тези групи? — попита той.
— Не — отвърна Черити. — Но въпреки това имам такава плакета, както сам виждате.
— Ако това нещо въобще е истинско — каза Барлър.
— Истинско е — отвърна ядосано Черити. — Но за съжаление нямам никаква представа как да ви го докажа. — Тя отново надяна верижката около врата си, скри плакетата под якето и пак се закопча.
— Мога да ви разбера, Барлър, задето не ни вярвате — продължи тя, — но историята, която ви разказах, е истинска. Чисто и просто нямаме достатъчно време да ви изчакаме да решите дали да ни вярвате или не. Рано или късно братята на Кайл ще се появят тук, за да ни потърсят. И тогава би било по-добре за вас, ако нас вече ни няма.
— Няма да дойдат тук — отвърна Барлър толкова убедено, че Черити се отказа да му възразява. — А що се отнася до това, дали ви вярвам или не… — Той погледна замислено Черити, изправи се внезапно и я подкани с ръка: — Последвайте ме!
Барлър махна отрицателно, когато и Скудър, Нет и Гърк се наканиха да станат, за да го последват.
— Само тя — нареди той.
Скудър смръщи чело и Черити му отправи бърз, умолителен поглед.
— Няма нищо — каза тя. — Аз му вярвам.
— Аз не — произнесе Скудър. — Ако й направите нещо, ще ви убия — извика той подир Барлър.
Французинът се усмихна, зави бързо край мотора и се отправи към огромната стоманена врата, където спря още веднъж и изчака Черити да го настигне. Анри и още някакъв мъж поискаха да се присъединят към него, но Барлър поклати отрицателно глава.
— Ще идем сами — каза той. — А в това време внимавайте за гостите ни. — Той посочи Скудър. — Някой трябва да се погрижи за ръката му. Раната не изглежда добре. — Те излязоха от помещението и се отправиха наляво. Барлър я поведе през тесен, нисък коридор от ръждясала стомана, който свършваше в основата на също така ръждясала стълба. Черити беше малко изненадана, че отвън не ги чакаха никакви хора. Барлър очевидно наистина искаше да остане сам с нея. Това беше доста необичайно. Ако действително знаеше какво представлява Космическата служба, тогава трябва да беше наясно и с това, че в обучението им влизаше и ръкопашен бой.
Стълбата ги отведе до друг коридор, в чиято отсрещна страна се виждаше втора, по-широка метална стълба, водеща нагоре. Барлър зави в обратна посока и я подкани с ръка, когато тя се поколеба да го последва.
— Къде отиваме?
— Сама ще видите — отвърна грубо Барлър.
Черити вървя подир французина почти четвърт час, минаваха през тесни, еднакви, празни коридори от метални плочи, които образуваха истински лабиринт под земята, накрая стигнаха пред ниска желязна врата.
Черити спря изненадана, когато Барлър отвори ръждясалата стоманена врата и тя видя къде се намираха.
Пред тях имаше огромна, облицована с бели плочки зала, чиито размери можеше само да бъдат предусетени на трепкащата светлина на малкото факли, прикрепени към стените. На малко разстояние от вратата се намираха долните стъпала на широк, напълно разрушен ескалатор. От другата страна се намираха пет-шест проблясващи релсови коловози, които се свързваха в края на залата и свършваха в два огромни, полукръгли тунела. Черити установи между другото, че по тези релси няма и следа от ръжда.
— Това е метрото! — възкликна Черити слисано.
Барлър спря и се извърна към нея с лека усмивка.
— Разбира се, че е то — каза той. — А вие какво очаквахте?
Черити гледаше с недоумение боядисания в жълто влак на метрото, който се намираше само на няколко крачки от нея. Имаше само един вагон, но вратите му бяха отворени и вътрешното осветление гореше — поне доколкото неоновите лампи все още функционираха. Черити дочу тихо, познато бръмчене; звук, който по-рано беше толкова обичаен, че човек вече изобщо не му обръщаше внимание.
— То… все още действа? — попита тя, не вярвайки на очите си.
— Действа отново — поправи я Барлър. Той пак се усмихна с онази странна, почти скръбна усмивка. — Не така надеждно и точно както по-рано, а и влаковете не пътуват така често. Но все пак може да се дойде тук и не е нужно човек да се бои, че ще бъде нападнат и ограбен.
Черити гледаше ту него, ту влакчето на метрото. Видът на този занемарен, но все още функциониращ влак я разтърси повече, отколкото можеше да предполага.