В руините на Париж
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Иванова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «В руините на Париж». Краткое содержание книги:
— Използваме го много рядко — каза Барлър, комуто, естествено, изненадата й не беше убягнала. — Изразходва доста ток, а и резервните части за вагоните почват да стават рядкост. — Той като че ли очакваше някакъв отговор, а после я покани с жест да се качи във вагона: — Елате!
Черити беше прекалено изненадана, за да възрази. Тя последва послушно Барлър и влезе в едно от купетата. Стресна се уплашена, когато вратите автоматично се затвориха след нея и посегна бързо да се хване за нещо, тъй като влакчето потегли с твърдо, рязко дръпване. Станцията на метрото се плъзна покрай прозорците, после вагонът потъна в единия от тунелите и ги обхвана пълен мрак.
— Седнете, капитан Леърд — подкани я учтиво Барлър. — Ще пътуваме известно време.
Черити се подчини, а Барлър мина напред, за да разговаря с ватмана.
Мекото поклащане на вагона и монотонният, почти плашещо познат шум на колелата върху релсите започна да оказва странно въздействие върху Черити. Тя се отпусна и облегна върху една от тапицираните седалки и притисна слепоочие в стъклото на прозореца, притвори очи и се наслаждаваше на усещането за хладина върху кожата си, както го беше правила толкова често преди, в един друг, изгубен живот.
Но може би, помисли си тя, те имаха втори шанс. Може би щяха да успеят — не тя или Скудър, а поколенията, които идваха след тях, — да изградят един нов, дори по-добър свят. Може би мороните не бяха направили нищо друго, а само ускорили естествения ход на нещата. Културата на двайсети век не беше единствената цивилизация, която беше изчезнала почти безследно от лицето на Земята.
Но може би тя беше последната. Ако не успееха да отблъснат мороните, тогава нямаше да има нова цивилизация, която да се издигне като феникс изпод пепелта на отломките на света.
Беше така… нечестно, помисли си тя. Още петдесет години, и те може би щяха да прогонят тези чудовища обратно там, откъдето бяха дошли. Смешни петдесет години, сравнени с един свят, чиято история се беше развивала за повече от десет хилядолетия!
Чувството, че не е вече сама, я накара да отвори очи. Барлър беше застанал пред нея, присвил лявата си ръка и пъхнал палец под колана, и я наблюдаваше. Върху лицето му се четеше странно изражение: смесица от възхита и недоверие, в което като че ли нямаше никаква следа от враждебност.
— За какво мислите? — попита французинът.
— За… нищо — отвърна уклончиво Черити. — Защо?
Барлър направи нещо като свиване на рамене и се усмихна едва забележимо.
— Лицето ви изглеждаше много особено — отвърна той. — Някак тъжно.
Черити се усмихна насила и отново поклати глава.
— Няма нищо — повтори тя. Само за да смени темата, тя се изправи в седалката и посочи през прозореца. От другата страна на ослепелите стъкла цареше пълен мрак. Пътуването през този подземен, празен тунел, в който от половин век не беше горяла светлина, беше нереално, направо потискащо, подобно на сцена от кошмарен сън.
— Колко ще трае пътуването?
Барлър седна и също погледна през прозореца.
— Още доста — отвърна той. — Трябва да стигнем почти до другия край на града.
Черити се беше надявала, че ще й каже къде точно отиват, но той не й достави това удоволствие. Известно време тя го наблюдаваше мълчаливо, после отново се облегна и пак притисна глава към стъклото, този път обаче, без да затваря очи.
— Вие сте особен човек, Барлър — каза тя.
Спътникът й я погледна:
— Така ли?
— Когато последния път срещнах човек като вас — каза Черити, — едва не бях убита. Скудър и останалите също. Те не ни повярваха, че сме тези, за които се представяме.
— Кой ви е казал, че ви вярвам?
— Ние сме тук, нали? — отвърна Черити. — Искам да кажа, че ако вярвахте, че сме шпиони на мороните, то би било съвсем лекомислено от ваша страна да се качите съвсем сам на този влак. Или ме смятате за безобидна, тъй като съм жена?
За нейна изненада Барлър се засмя тихо. Черити го погледна учудено и комендантът на Свободната зона отговори с пояснителен жест:
— Дори само този въпрос доказва, че не сте шпионка, капитан Леърд.
— Защо? — начинът, по който беше наблегнал на думата шпионин, я накара да наостри уши.
— Ако сте тази, за която се представяте — отвърна усмихнато Барлър, — тогава няма от какво да се боя, нали? А ако не… — Той сви рамене. — Ако вие и приятелите ви сте наистина ловци, дошли, за да ме убиете… Е, в такъв случай бихте могли да го сторите тук, както и на което и да е друго място. Така или иначе, на мен не ми е предоставена никаква възможност да предприема каквото и да било.