В руините на Париж
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Иванова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «В руините на Париж». Краткое содержание книги:
Видът на това същество го изплаши. То беше голямо и твърдо, имаше прекалено много ръце, но затова пък нямаше лице. Той започна да рита с крака и да отблъсва тъничките черни ръце, които посегнаха да го извадят от люлката му, но, естествено, не можа да постигне нищо. Злобното черно нещо го отнесе до една маса, положи го върху нея и го задържа с две от страшните си черни ръце, докато другите две опипваха тялото му и му причиняваха ужасна болка. Гърлото му скоро го заболя от виковете и целият отмаля, но въпреки това не престана да се съпротивлява с всичка сила.
Черното чудовище го принуди да отвори уста и да пие. Това, което потече в гърлото му, беше горчиво на вкус. Той се закашля, повърна по-голямата част от изпитото и без малко щеше да се задуши в тази течност. Секунди по-късно стана нещо странно: по цялото му тяло се разля блажено спокойствие, усещане за топлина и сила, които никога досега не беше изпитвал, а в същото време мислите му бяха обхванати от някакво странно безволие. Той все още знаеше къде се намира, все още знаеше, че бяха отнели от него майка му и вместо нея му бяха дали това страшно, черно чудовище, но въпреки това той вече нямаше никаква сила да се съпротивлява повече. Престана да крещи и след малко затвори очи и заспа.
В тази нощ започнаха сънищата.
Кайл скимтеше от болка, когато отвори очи. Не беше физическа болка, а една такава скръб, която се надигаше от дълбините на душата му и която не можеше да смекчи нито някакъв наркотик, нито пък някакво препрограмиране. Това беше мъчителното усещане поради спомена кой е той в действителност и какво бяха направили с него.
— Той се събужда.
Кайл почувства как твърди и студени ръце посягат към ръката му и забиват в нея тънка игла. Секунди по-късно в нея се вля парлива течност. Той се опита инстинктивно да използва променения химически състав на тялото си, за да анализира медикамента и да го неутрализира, но не успя. Каквото и да беше това, то беше по-силно от него; наркотик, който потискаше съпротивителните сили на организма му и само след секунди влезе в кръвообращението му и достигна до мозъка. Всичко наоколо отново почна да се размива пред погледа му. Двете бели фигури на инспекторите той виждаше като неясни призраци, между които танцува трета, по-малка сянка.
— Защо правите това?
Той познаваше този глас. Принадлежеше на Стоун. И почувства, че това име означава нещо особено за него, нещо, което беше важно и което мразеше повече от всичко на света.
— Той трябва да си спомни. — Този глас звучеше по друг начин, той беше студен, сякаш говори машина, а не жив човек.
— Трябва да открием момента, в който в програмата му се е промъкнала грешка. Само така ще можем да я подновим. И да предотвратим повтарянето й при останалите.
Изведнъж Кайл не беше повече в състояние да се съсредоточи. Трите сенки загубиха очертанията си пред погледа му и всичко стана нереално и маловажно.
Той притвори очи и отново беше двегодишен.
— И аз трябва да повярвам на тази история? — Барлър се усмихна, клатейки глава и несъзнателно прокара ръка по белега на лявото си слепоочие. Беше се облегнал небрежно на един от моторите. Симпатичното му лице и нежните очи не можеха да заблудят Черити нито за миг, колко опасен в действителност беше Барлър. — И така, вие твърдите, че сте били свидетел на нашествието на извънземните? Прекарали сте последните петдесет и пет години в замразителна камера и след като сте се събудили, веднага сте се заели с освобождаването на земята от тиранията на нашествениците. И не само това — даже сте успели да извоювате доверието на един ловец.
— Това не зная със сигурност — поясни Черити. — Но все пак той ни пусна да си вървим.
Барлър отново поклати глава.
— Да допуснем, че казвате истината, капитан Леърд. Тогава ще ви помоля да се поставите в моето положение и да ми кажете, дали вие бихте повярвали на всичко онова, което ми разказахте.
Черити въздъхна тежко. Беше се страхувала от този въпрос, защото не можеше да му даде удовлетворителен отговор.
— Какво, по дяволите, очаквате от нас? — попита Скудър ядосано. — Пропуск от мороните, подписан от Стоун?
Пръстите на Барлър забарабаниха в бърз, лек ритъм по резервоара на мотора, на който се беше облегнал, и той устреми поглед от Черити към Скудър и обратно.
— Не зная кой е този Стоун — каза той. — Но зная, че това, което разказвате, звучи доста фантастично.
— Но това е истината — обади се Нет. — Попитайте и Жан. Той беше при нас. Все пак мравките без малко щяха да ни унищожат.