Лунната светлина ти отива [calibre 1.27.0]

Уудсови нямаха представа къде можеше да е отишла тя тази сутрин, нито пък колко дълго щеше да отсъства.

Ще й оставя бележка да ми се обади, реши Нийл. Няма какво друго да направя. После му хрумна нещо. Когато пет минути по-късно си тръгна, той не само й беше оставил бележка, но също така на сигурно място в джоба си имаше телефонния й номер.

41

Като си спомни за любопитните въпроси на детето, което искаше да разбере защо снима гроба на Нюела, Маги спря в един цветарски магазин и купи есенни цветя да ги сложи на гробовете, които си бе наумила да огледа.

Както и преди, щом прекрачи входа на „Сейнт Мери“, статуята на ангела и старателно поддържаните гробове сякаш й внушиха усещането за покой и безвременност. Сви наляво и подкара по извиващия се нагоре път, който водеше към гроба на Нюела.

Слезе от колата и почувства, че работникът, който почистваше пътеката от бурени, я наблюдава. Беше чувала за хора, ограбени на гробищата, но бързо се отърси от тази мисъл. Наоколо се виждаха и други работници.

Като се вземеше предвид обаче фактът, че толкова наблизо имаше хора, тя се зарадва, задето се беше сетила да купи цветя; предпочиташе да не личи, че оглежда гроба. Коленичи до надгробната плоча, подбра половин дузина от цветята и ги нареди едно по едно в основата на паметника.

Цветята, които Грета Шипли бе сложила там във вторник бяха махнати и Маги бързо погледна снимката, която държеше, за да види точно къде бе забелязала блясъка на някакъв, по всяка вероятност, метален предмет.

Имаше късмет, че беше взела снимката, защото, осъзна тя, предметът, който търсеше, бе потънал по-надълбоко в мократа почва и можеше лесно да остане незабелязан. Но беше там.

Погледна бързо встрани и забеляза, че бе приковала вниманието на работника. Наведе се по-напред, сведе глава и се прекръсти, после плъзна сключените си длани към земята. Все още в молитвена поза, пръстите й докоснаха почвата, тя ги зарови около предмета и го освободи.

Изчака малко. Когато се огледа наоколо, работникът беше с гръб към нея. С едно движение тя измъкна предмета и бързо го скри между съединените си длани.

В същия момент чу приглушено иззвъняване.

Звънче? — помисли си. Защо, за Бога, някой ще заравя звънче на гроба на Нюела? Сигурна, че и работникът бе чул звука, тя се изправи и бързо се върна при колата си.

Положи звънчето върху останалите цветя. Не желаеше да се излага нито миг повече на изпитателния поглед на работника по поддръжката на гробищата, така че бавно подкара по посока на втория гроб, който искаше да посети. Паркира в една задънена алея и се огледа. Наоколо нямаше никого.

Отвори прозореца на колата, внимателно вдигна звънчето и го извади навън. След като изтърси полепналата по него пръст, тя го завъртя в ръка и го огледа, придържайки с пръсти езичето, за да не дрънчи.

Звънчето бе дълго около осем сантиметра и учудващо тежко — не много различно от старомодния, миниатюрен училищен звънец, като се изключеше декоративният гирлянд от цветя в основата му. Езичето също беше тежко, както забеляза. Ако се пуснеше свободно, несъмнено щеше да звъни доста силно.