Лунната светлина ти отива [calibre 1.27.0]

Всички гробове изглеждаха по един и същи начин: паметни плочи с различно количество засадени около тях цветя; все още кадифено зелена трева в началото на есента, като се изключеше гробът на Нюела, почвата върху който бе малко неравна.

Почвата. По някаква причина тази дума й подсказа нещо. Гробът на мисис Райнлендър също би трябвало да е с рохкава пръст. Тя беше починала едва преди две седмици.

Отново Маги огледа всички снимки от гроба на Констанс Райнлендър, използвайки лупа, за да изследва всеки сантиметър. Единственото нещо, което привлече вниманието й, бе малката дупчица, която се виждаше сред цветята до паметната плоча. Изглеждаше така, сякаш бяха махнали оттам камък или нещо подобно. Този, който го бе взел, не си беше направил труда да изравни земята.

Разгледа отново и най-добрите близки планове от надгробната плоча на гроба на Нюела. Почвата там бе равна до мястото, откъдето започваха цветята, но на една от снимките и се стори, че вижда нещо — камък? — точно зад цветята, които Грета Шипли бе оставила вчера. Дали това — каквото и да беше то — се дължеше на факта, че земята бе небрежно очистена от камъни й буци след заравянето на ковчега или бе някакъв вид знак? Излъчваше странен блясък…

Разгледа пак и снимките от останалите гробове, но не откри на никой от тях нещо, което би могло да е привлякло вниманието й.

Накрая остави фотографиите в ъгъла на масата и се пресегна за арматурата и съдчето с мокра глина.

Използвайки скорошните снимки на Нюела, които бе намерила из къщата, Маги започна да вае. През следващите няколко часа пръстите й представляваха едно цяло с глината и ножа, докато оформяше малкото, хубаво лице на Нюела, загатвайки големите, кръгли очи и гъстите мигли. Маркира знаците на възрастта в линиите около очите, около устата и по врата, както и върху приведените напред рамене.

Виждаше, че когато приключеше, щеше да е успяла да улови онези отличителни черти у Нюела, които толкова обичаше — непобедимия, весел дух зад лице, което у някой друг би било само хубаво.

Като на Одил Лейн, помисли си тя, и се смръщи при спомена за това как тази жена бе размахала пръст към Грета Шипли едва преди двадесет и четири часа.

— Лошо, лошо — беше й казала.

Докато почистваше, Маги си мислеше за хората, с които беше вечеряла предишната вечер. Колко ли са притеснени, запита се. Личеше си, че много харесваха Грета, а сега нея я нямаше. Толкова внезапно.

Маги погледна часовника си, докато слизаше долу. Девет часа: не е чак толкова късно, че да не може да се обади на мисис Бейнбридж, реши тя.

Летиция Бейнбридж вдигна при първото позвъняване.

— О, Маги, всички ужасно страдаме. Грета не се чувстваше добре от няколко седмици, но преди това състоянието й бе отлично. Знам, че вдигаше кръвно и взимаше лекарства за сърцето, но това бе от години и никога не е имала някакви сериозни проблеми.