Лунната светлина ти отива [calibre 1.27.0]

— Мистър Нортън, трябваше да отидете в дома на Нюела Мур в осем часа в деня на убийството?

— Да, със съпругата ми бяхме там може би в осем и десет. Доколкото разбрах, вие току-що сте били пристигнали на местопроизшествието. Както ви е известно, бяхме инструктирани да чакаме в дома на съседите на Нюела, Уудсови.

— В колко часа си тръгнахте от офиса същата вечер? — попита Брауър.

Нортън вдигна вежди. Замисли се за миг.

— По обичайното време… не, всъщност малко по-късно. Някъде в шест без четвърт. Имах среща извън офиса, така че донесох папката тук и проверих за съобщения.

— Оттук направо вкъщи ли се прибрахте?

— Не съвсем. Барбара… мисис Хофман, секретарката ми, този ден си беше останала у дома поради настинка. Предишният ден бе отнесла вкъщи една папка, която трябваше да проуча през уикенда, така че се отбих у тях, за да я взема.

— Колко време ви отне това?

Нортън се замисли за малко.

— Тя живее в Мидълтаун. Туристите бяха натоварили движението и ми отне някъде около двадесет минути във всяка посока.

— Значи сте се прибрал вкъщи около шест и половина.

— Всъщност, може би малко по-късно. По-скоро към седем без нещо, струва ми се.

В действителност се беше върнал у дома в седем и петнадесет. Ясно си спомняше часа. Малкълм мълчаливо се изруга. Джанис му беше казала, че по лицето му можело да се чете като в отворена книга, когато Ирма Уудс им бе съобщила за завещанието на Нюела. „Изглеждаше така, сякаш искаше да убиеш някого — беше промърморила тя с подигравателна усмивка. — Не можеш дори да измамиш някого, без да оплескаш всичко“.

Така че тази сутрин бързо си беше подготвил отговорите на въпросите, които предполагаше, че Брауър ще му зададе относно реакцията му на отменената продажба. Нямаше отново да позволи да издаде чувствата си. И се радваше, че беше обмислил добре ситуацията, защото полицаят всъщност му зададе доста въпроси във връзка с очакваната продажба.

— Сигурно сте останал малко разочарован — рече замислено Брауър, — но от друга страна, всеки агент по недвижими имоти в града разполага с къщи като на Нюела Мур, които плачат да бъдат купени.

Което означава, защо съм искал точно тази? — помисли си Нортън.

— Понякога хората желаят определена къща, защото ги е омагьосала. Тя сякаш им говори: „Купи ме, твоя съм“ — продължи шефът.

Нортън зачака.

— Вие с мисис Нортън сигурно наистина сте се влюбили в нея — предположи Брауър. — Говори се, че сте ипотекирали собствената си къща, за да я купите.

Сега Брауър се отпусна назад с полузатворени очи и сключени пръсти.

— Всеки, който желае дадена къща толкова много, няма да се зарадва на новината, че ще пристигне някаква си роднина, която може да обърка всичко. Има само един начин да се предотврати. Да бъде спряна роднината или поне да се намери възможност да й се попречи да въздейства върху собственичката на къщата.

Брауър се изправи.

— За мен беше удоволствие да разговарям с вас, мистър Нортън — заключи той. — Сега, преди да си тръгна, имате ли нещо против да поговоря със секретарката ви, мисис Хофман?