Избрани творби в два тома. Том втори
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Рафаилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в два тома. Том втори». Краткое содержание книги:
Една събота негърът не беше на мястото си в оркестъра. Набо трябва да си е помислил най-напред, че онзи няма вече да свири в народните концерти, въпреки че пултът му си беше там. Макар че тъкмо защото пултът му си беше там, после реши, че негърът ще дойде следващата събота. Но следващата събота нито дойде, нито пултът му беше на мястото си.
Набо се обърна на една страна и видя човека, който му говореше. Отначало не го позна — мракът в конюшнята скриваше лицето му. Човекът беше седнал на някаква издатина, в пода и докато приказваше, все се пляскаше по коленете.
— Ритна ме един кон — повтори Набо, мъчейки се да познае човека.
— Това е истина — рече онзи. — Сега конете ги няма и ние те чакаме да дойдеш в хора.
Набо разтърси глава. Още не беше започнал да мисли, но вече му се струваше, че го е виждал. Човекът твърдеше, че чакали Набо да отиде в хора. Набо нищо не разбираше, но и не се учудваше, че някой може да му каже подобно нещо, защото всеки ден, докато четкаше конете, измисляше разни песни, за да ги забавлява. После пък пееше в салона, забавляваше нашата няма дъщеря — със същите песни, дето ги пееше на конете. Само че нашето момиче живееше в друг свят, в света на салона, и седеше с вперени в стената очи. Ако някой му беше казал, когато пееше, че ще го заведе в хор, той нямаше да се изненада. Сега още по-малко се изненада, защото не разбираше. Беше уморен, замаян, затънял.
— Искам да знам къде са конете — рече.
— Нали ти казах, че не са тука — отвърна онзи. — Искахме само да привлечем един глас като твоя.
Може би, проснат ничком върху сеното, Набо чуваше, но не можеше да заличи болката от подковата в челото си от другите объркани усещания. Обърна глава на сеното и заспа.
Още две-три седмици Набо продължаваше да ходи на площада, макар че негъра вече го нямаше в оркестъра. Ако беше попитал какво е станало с негъра, може би някой щеше да му обясни. Само че той не попита, ами продължи да ходи на концертите, докато един друг човек, с друг саксофон, не зае мястото на негъра. Тогава Набо се увери, че негърът няма вече да дойде, и реши той също да не ходи повече на площада. Когато се събуди, стори му се, че е спал съвсем малко. Миризмата на мокро сено още му лютеше в носа… Още цареше мрак пред очите му, наоколо му. Но онзи още седеше в ъгъла. Глухият и кротък глас на човека, дето се пляскаше по коленете, рече:
— Чакаме те, Набо. От две години все спиш и не искаш да станеш.
Тогава Набо пак затвори очи. После ги отвори. Вгледа се в ъгъла и доста объркан, отново съзря човека. Едва тогава го позна.
Ако ние у дома знаехме какво прави Набо на площада всяка събота вечер, когато престана да ходи, щяхме да си помислим, че е престанал, защото в къщи вече имаше музика — бяхме донесли един грамофон да забавляваме дъщеря си. Стана нужда някой да го навива през целия ден и най-естественото беше този някой да бъде Набо. Когато нямаше работа около конете, можеше да навива грамофона. Момичето седеше и слушаше плочите. Понякога, докато музиката звучеше, момичето слизаше от стола — с потекли лиги, с вперени в стената очи — и се дотътряше до столовата. Набо вдигаше иглата и започваше да пее. В началото, когато дойде в къщи и ние го попитахме какво умее да върши, Набо каза, че знаел да пее. Само че това на никого не направи впечатление. На нас ни трябваше момче, което да четка конете. Набо остана и продължи да си пее, сякаш го бяхме взели да пее, а четкането на конете беше развлечение, което правеше работата му по-лека. Това продължи повече от година, докато накрая ние двамата в къщи свикнахме с мисълта, че детето няма да проходи, никого няма да познава и все ще е мъртво и самотно момиче, все ще слуша грамофона, безучастно загледано в стената, докато не го вдигнем от стола и не го заведем в стаята. Тогава престана да ни боли, но Набо предано и редовно продължаваше да навива грамофона. Това се случи в онези дни, когато Набо още не беше престанал да ходи на площада всяка събота вечер. Един ден, докато момчето беше в конюшнята, някой изрече откъм грамофона: „Набо.“ Ние бяхме в коридора и никак не ни занимаваше кой какво може да каже. Но когато за втори път чухме: „Набо“, вдигнахме глави и попитахме: