Избрани творби в два тома. Том втори
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Рафаилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в два тома. Том втори». Краткое содержание книги:
Смукна два пъти от цигарата си. Аз още стоях пред лампата, когато изведнъж се взрях в нея. Изгледах я от горе до долу. Все като бакърена си беше, но вече не от твърд и студен метал, а от мек, от ковък жълт бакър.
— Бих искал да те докосна — повторих.
И тя рече:
— Всичко ще развалиш.
— Сега това няма значение. Само да обърнем възглавницата и отново ще се срещнем.
И протегнах ръка над лампата. Тя не се помръдна.
— Всичко ще развалиш — каза пак, преди да съм успял да я докосна. — Ако заобиколиш лампата, може би ще се събудим, стреснати, кой знае в коя част на света.
Но аз настоях:
— Няма значение.
— Ако обърнем възглавниците, ще се срещнем отново — каза тя. — Само че ти, като се събудиш, вече няма да помниш нищо.
Започнах да пристъпвам към ъгъла. Тя остана зад мен, да си топли ръцете на пламъка. Още не бях стигнал до стола си, когато я чух да казва:
— Събудя ли се посред нощ, въртя се в кревата с конци от възглавницата по коляното и повтарям до сутринта: „Очи на синьо куче“.
Тогава се обърнах с лице към стената.
— Зазорява се вече — казах, без да я погледна. — Когато удари два, бях буден, а оттогава мина много време.
И се запътих към вратата. Бях хванал вече дръжката, когато отново чух нейния равен, еднакъв глас:
— Не отваряй тази врата. Коридорът е пълен с тежки сънища.
— Ти откъде знаеш? — попитах я.
— Знам, защото преди малко бях там и трябваше да се върна, щом забелязах, че съм заспала на сърцето си.
Аз бях открехнал вратата. Дръпнах я малко и прохладен, нежен полъх ми донесе свежия мирис на пръст, на мокро поле. Тя пак заговори и аз се обърнах, като все подръпвах закачената на безмълвни панти врата.
— На мене ми се струва, че тук навън няма никакъв коридор — казах. — Усещам мирис на поле.
— Аз знам това по-добре от теб — настоя тя, малко далечна вече. — Цялата работа е там, че навън има една жена, която сънува полето. — Скръсти ръце над пламъка и продължи: — Онази, дето все искала да има къща в полето, а нито веднъж не могла да излезе от града.
Спомних си, че бях виждал тази жена в предишен свой сън, но знаех, изправен пред доста отворената вече врата, че след половин час трябва да сляза за закуска. И казах:
— Тъй или иначе, трябва да изляза оттук, за да се събудя.
Навън вятърът помаха с криле, после се укроти и тогава се чу дишането на спящ човек, който се е обърнал току-що в кревата. Вятърът от полето затихна. Вече нямаше никакъв мирис.
— Утре по това ще те позная — казах. — Щом видя на улицата някоя жена да пише по стените „Очи на синьо куче“, ще позная, че си ти.
С тъжна усмивка — усмивка, изразяваща вече примирение пред невъзможното, пред недостижимото — тя отвърна:
— Само че ти нищо няма да си спомниш през деня. — Отново сложи ръце на лампата и с помрачено от горчива мъглица лице добави: — Ти единствен не помниш нищо от сънищата си, след като се събудиш.
(1950)
Габриел Гарсия Маркес
Негърът Набо, който накара ангелите да го чакат
Набо лежеше по очи на мъртвата трева. Усещаше как миризмата на конска пикоч се впива в тялото му. Усещаше на сивата си лъскава кожа горещата жарава на последните коне, но кожата си не усещаше. Също като че ли беше заспал от последния удар на подкованото копито по челото и сега имаше това чувство. Двойствено чувство, което му разкриваше едновременно миризмата на мокра конюшня и многогласото бръмчене на безбройните невидими насекоми в сеното. Отвори клепачи. Затвори ги отново и остана неподвижен, проснат, вдървен, както бе лежал целия следобед, с чувството, че расте без време. Докато някой рече зад гърба му:
— Хайде, Набо, стига си спал.
Обърна се. Конете не видя, но видя, че вратата беше затворена. Набо сигурно си помисли, че животните са някъде в тъмното, макар че не ги чуваше нетърпеливо да удрят с копита. Помисли, че онзи, дето му говореше, не е в конюшнята, ами отвън, защото вратата беше затворена отвътре и залостена с мандалото. Гласът зад гърба му пак се обади:
— Наистина, Набо, стига си спал. От три дни все спиш…
Едва тогава Набо отвори очи както трябва и си спомни:
— Лежа тука, защото ме ритна един кон.
Нямаше представа в какъв час живее. Дните бяха останали назад. Сякаш някой бе изтрил с мокра гъба онези далечни съботни вечери, когато ходеше на площада в селото. Забрави за бялата си риза. Забрави, че има зелено сомбреро, от зелена слама, и тъмен панталон. Забрави, че няма обуща. Всяка събота вечер Набо отиваше на площада и сядаше, мълчалив, в единия край, само че не за да слуша музиката, а за да гледа негъра. Всяка събота ходеше да го гледа. Негърът носеше очила с рамки от черупка на морска костенурка, завързани за ушите му, и свиреше на саксофон пред един от задните пултове. Набо виждаше негъра, но негърът не виждаше Набо. Във всеки случай, ако някой беше обърнал внимание, че Набо ходи редовно на площада в събота вечер, за да гледа негъра, и го беше попитал — не сега, защото вече нищо не помни — дали негърът го е забелязал някой път, Набо щеше да отговори, че не е. След като изчеткаше конете, друго не правеше — гледаше негъра.