Избрани творби в два тома. Том втори
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Рафаилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в два тома. Том втори». Краткое содержание книги:
Вече три или четири неделни дни се опитвам да стигна до розите, но тя бди до олтара, пази ги с настървено усърдие, каквото не съм забелязвал у нея през всичките двадесет години, които живее в къщата. Миналата неделя, когато излезе да търси лампата, успях да стъкмя един букет от най-хубавите рози. Никога не съм бил толкова близко до осъществяването на желанието си. Но когато се канех да отида пак на стола си, отново дочух стъпките й по коридора, набързо подредих розите пред олтара и тогава я видях да се появява в правоъгълника на вратата с високо вдигната лампа в ръка.
Беше по тъмното си палтенце и розовите чорапи, но лицето й излъчваше като че ли блясъка на някакво прозрение. Тогава не приличаше на жената, която от двайсет години отглежда рози в градината, а на момичето, което в онзи далечен августовски следобед заведоха в съседната стая да се преоблече, и то сега, след цели четиридесет години, се връщаше с лампата, дебело и остаряло.
Макар че съхнаха двайсет години до запалената печка, по обувките ми още има твърда кора от засъхнала кал, която се налепи по тях онзи следобед. Един ден отидох да видя какво става с тях. То беше, след като затвориха вратите, откачиха от гредата хляба, клончето от алое и откараха мебелите — всичките мебели освен стола в ъгъла, дето ми служи през всичкото туй време. Знаех, че обувките ми са сложени да съхнат и че дори не си спомниха за тях, когато напуснаха къщата. Затуй отидох да ги потърся.
А тя се върна много години по-късно. Толкова време беше минало, че мирисът на мускус в стаята се беше смесил с миризмата на прах, със сухата и едва доловима смрад от насекомите. Аз бях сам в къщата, седях в ъгъла и чаках. Бях се научил да различавам шумоленето на разяжданата дървесина от полъха на въздуха, остаряващ в затворените спални. Тогава дойде тя. Застана на прага с куфар в ръка, със зелена шапка и по същото памучно палтенце, което не е захвърлила оттогава. Беше още момиче. Не бе започнала да надебелява, нито глезените й се бяха подули под чорапите както сега. Когато отвори вратата, аз бях покрит с прах и паяжини, а щурецът, който бе пял двайсет години подред някъде в стаята, замлъкна. Но въпреки това, въпреки паяжините и праха, въпреки внезапното покаяние на щуреца и въпреки възрастта на новодошлата аз познах в нея момичето, което в онзи бурен августовски следобед дойде с мен до обора да вземем гнезда. Стори ми се, че както беше застанала на вратата с куфара в ръка и със зелената шапка, щеше да се развика и да ми изкрещи същите думи, които изкрещя, когато ме намериха проснат по гръб на сеното в обора, още вкопчен в стъпалото на счупената стълба. Когато отвори вратата докрай, пантите изскърцаха и от тавана на пристъпи започна да се посипва прах — като че ли някой беше заудрял с чук по стряхата. Тогава тя се поколеба в ясния квадрат от светлина, после надникна в стаята и извика тихо, сякаш искаше да ме събуди от сън: „Ниньо!8 Ниньо!“ Аз пък си кротувах на стола — скован, с протегнати нозе.
Мислех, че е дошла само да види стаята, но тя остана да живее в къщата. Проветри я и сякаш от куфара й, като го отвори, излезе нейният обичаен мирис на мускус. Другите отнесоха мебелите и дрехите в сандъците. Тя беше взела само миризмите на стаята и след двадесет години отново ги донесе, остави ги по местата им и подреди пак олтарчето, направи го също както преди. Самото й присъствие беше достатъчно, за да възстанови онуй, което неумолимото усърдие бе разрушило. Оттогава се храни и спи в съседната стая, но дните си прекарва в тази, като безмълвно разговаря със светиите. Следобед сяда в люлеещия се стол до вратата и докато обслужва дошлите да купят цветя, кърпи дрехи. Кърпи и все се люлее. А когато дойде някой за букет рози, прибира парите в единия край на кърпата, която завързва за колана си, и неизменно казва: „Вземете си от дясната страна, че тези отляво са за светиите.“
Тъй си седя в люлеещия се стол двайсет години — кърпи нещицата си, люлее се, поглежда към стола — като че ли и сега се грижи за мен, само че не за момчето, което споделяше с нея следобедите на детството, а за сакатото си внуче, седнало в ъгъла още от онуй време, когато баба му е била на пет години.
Може би сега, като наведе отново глава, ще мога да се приближа до розите. Ако успея да го сторя, ще отида до хълма, ще ги сложа на гроба си и ще се върна при моя стол да чакам деня, когато тя няма да влезе вече в стаята и шумовете в съседните помещения ще секнат.
8
Обръщение към господарския син. — Б.пр.