Избрани творби в два тома. Том втори

Вече три или четири неделни дни се опитвам да стигна до розите, но тя бди до олтара, пази ги с настървено усърдие, каквото не съм забелязвал у нея през всичките двадесет години, които живее в къщата. Миналата неделя, когато излезе да търси лампата, успях да стъкмя един букет от най-хубавите рози. Никога не съм бил толкова близко до осъществяването на желанието си. Но когато се канех да отида пак на стола си, отново дочух стъпките й по коридора, набързо подредих розите пред олтара и тогава я видях да се появява в правоъгълника на вратата с високо вдигната лампа в ръка.

Беше по тъмното си палтенце и розовите чорапи, но лицето й излъчваше като че ли блясъка на някакво прозрение. Тогава не приличаше на жената, която от двайсет години отглежда рози в градината, а на момичето, което в онзи далечен августовски следобед заведоха в съседната стая да се преоблече, и то сега, след цели четиридесет години, се връщаше с лампата, дебело и остаряло.

Макар че съхнаха двайсет години до запалената печка, по обувките ми още има твърда кора от засъхнала кал, която се налепи по тях онзи следобед. Един ден отидох да видя какво става с тях. То беше, след като затвориха вратите, откачиха от гредата хляба, клончето от алое и откараха мебелите — всичките мебели освен стола в ъгъла, дето ми служи през всичкото туй време. Знаех, че обувките ми са сложени да съхнат и че дори не си спомниха за тях, когато напуснаха къщата. Затуй отидох да ги потърся.

А тя се върна много години по-късно. Толкова време беше минало, че мирисът на мускус в стаята се беше смесил с миризмата на прах, със сухата и едва доловима смрад от насекомите. Аз бях сам в къщата, седях в ъгъла и чаках. Бях се научил да различавам шумоленето на разяжданата дървесина от полъха на въздуха, остаряващ в затворените спални. Тогава дойде тя. Застана на прага с куфар в ръка, със зелена шапка и по същото памучно палтенце, което не е захвърлила оттогава. Беше още момиче. Не бе започнала да надебелява, нито глезените й се бяха подули под чорапите както сега. Когато отвори вратата, аз бях покрит с прах и паяжини, а щурецът, който бе пял двайсет години подред някъде в стаята, замлъкна. Но въпреки това, въпреки паяжините и праха, въпреки внезапното покаяние на щуреца и въпреки възрастта на новодошлата аз познах в нея момичето, което в онзи бурен августовски следобед дойде с мен до обора да вземем гнезда. Стори ми се, че както беше застанала на вратата с куфара в ръка и със зелената шапка, щеше да се развика и да ми изкрещи същите думи, които изкрещя, когато ме намериха проснат по гръб на сеното в обора, още вкопчен в стъпалото на счупената стълба. Когато отвори вратата докрай, пантите изскърцаха и от тавана на пристъпи започна да се посипва прах — като че ли някой беше заудрял с чук по стряхата. Тогава тя се поколеба в ясния квадрат от светлина, после надникна в стаята и извика тихо, сякаш искаше да ме събуди от сън: „Ниньо!8 Ниньо!“ Аз пък си кротувах на стола — скован, с протегнати нозе.