Избрани творби в два тома. Том втори
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Рафаилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в два тома. Том втори». Краткое содержание книги:
Наведе се напред с помрачено от търпеливо пренебрежение лице, подпря длани в дървената преграда и добави:
— Хайде, Набо. Аз ще се погрижа никой да не може да те спре.
Тогава вратата се изкърти и грамадният, подобен на животно негър с грубия белег на челото (въпреки че бяха минали петнадесет години) излезе с вдигнати застрашително юмруци, блъскайки се в мебелите, препъвайки се в разни вещи, с увиснали на китките му парчета от въжето, с което го бяха вързали преди петнадесет години (когато още беше малко тъмнокожо момченце конярче), крещейки ДИВО по коридорите. Като буря блъсна с рамо вратата и преди да стигне до вътрешния двор, мина покрай дъщеря НИ, която още от миналата нощ седеше с дръжката на грамофона в ръка (като видя черната разюздана сила, спомни си нещо, отдавнашна дума може би), излезе на двора да търси конюшнята, отнесъл с рамото си огледалото от салона, само че без да забележи дъщерята (нито грамофона до нея, нито огледалото), и обърна лице към слънцето, със затворени очи, като сляп (а вътре продължаваха да дрънчат строшени огледала), и хукна без посока, като спънат кон, инстинктивно търсейки вратата на конюшнята, която петнадесет години затвор бяха заличили от паметта му, но не и от подсъзнанието му (от онзи далечен ден, когато вчеса опашката на коня и оглупя за цял живот), оставяйки след себе си разруха, разочарование, бъркотия — като бик, завързан в пълно със стъкларии помещение, — докато накрая стигна до задния двор (но още не беше намерил конюшнята) и разрови земята със същата буреносна ярост, с която беше повлякъл огледалото, мислейки може би, че като разрови сеното, ще се надигне отново миризмата на конска пикоч, преди той да е стигнал до вратата на конюшнята (по-силен вече от собствената си буйна сила), преди да я блъсне и да падне вътре по очи, може би умиращ, но все още заслепен от животинската ярост, която преди половин секунда не му позволи да чуе момичето, а то вдигна дръжката, като го видя, и с протекли слюнки, но без да мръдне от стола, без да раздвижи устни, въртейки дръжката на грамофона във въздуха, си спомни единствената дума, която бе научила да произнася в живота си, и я извика от салона: „Набо! Набо!“
(1951)
Габриел Гарсия Маркес
Някой ги разрежда тези рози
Днес е неделя и престана да вали, затуй мисля да занеса букет рози на моя гроб. Червени и бели рози — от онези, дето тя отглежда за украса на олтари и за венци. Сутринта беше нещо натъжена — навярно от тази мрачна и навяваща страх зима, която ме накара да си спомня хълма, където хората от селото погребват своите мъртъвци. Голо място е, без дървета. Помитат го само изпратените от провидението капки, които се връщат, след като вятърът отмине. Сега, като престана да вали, обедното слънце трябва да е вкоравило хлъзгавата като сапун повърхност на хълма и аз ще мога да стигна до гроба, на чието дъно почива моето детско тяло, сега вече неузнаваемо, раздробено от корени и червеи.
Тя е коленичила пред своите светии. Откак престанах да се движа из стаята, след като пропадна първият ми опит да стигна до олтара и да взема най-пламенните и свежи рози, тя е все вглъбена в себе си. Може би днес щях да успея, но кандилото примигна и тя, събудена от дълбокия си унес, вдиша глава и погледна към ъгъла със стола. Трябва да си е помислила: „Пак вятърът“, защото наистина нещо изскърца до олтара и помещението се олюля за миг, сякаш се развълнува повърхността на блатото от спомени, трупани в нея толкова време. Тогава разбрах, че трябва да дочакам друг удобен случай, за да взема розите, защото тя беше вече нащрек, все гледаше стола и можеше да усети на лицето си полъха от ръцете ми. Сега трябва да я почакам да излезе от стаята, след малко, и да отиде в съседната стая да си полегне, както неизменно прави всеки неделен ден следобед. Може би тогава ще успея да изляза с розите и да се върна, преди тя да е дошла пак в тази стая и да се е вторачила в стола.
Миналата неделя беше по-трудно. Трябваше да чакам почти два часа, докато изпадне в своя унес. Изглеждаше неспокойна, угрижена, като че ли я беше разтревожило съзнанието, че нейната напрегната самота в къщата се беше разредила. Най-напред се повъртя из стаята с букета рози и чак тогава го сложи пред олтара. После излезе в коридора, погледна вътре и се запъти към съседната стая. Знаех, че търси лампата. А след известно време, когато пак мина покрай вратата и я видях в светлината от коридора по тъмното си палтенце и розовите чорапи, стори ми се, че още си е онова момиче, което преди четиридесет години се наведе над леглото ми, в тази същата стая, и каза: „Сега, като ви сложиха клечиците, очите ви са отворени и сурови.“ Все едно, че не беше минало толкова време от онзи далечен августовски следобед, когато жените я доведоха в стаята, показаха й трупа и рекоха: „Плачи. Той ти беше като брат.“ И тя се подпря на стената и послушно заплака, още мокра до кости от дъжда.