Избрани творби в два тома. Том втори
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Рафаилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в два тома. Том втори». Краткое содержание книги:
Когато тя свърши своя разказ, аз продължавах да седя в ъгъла и да балансирам върху единия крак на стола.
— Всеки ден се мъча да си спомня изречението, с което трябва да те намеря — казах й. — Сега ми се струва, че до утре няма да го забравя. Но винаги казвам същото, а като се събудя, не помня какви бяха думите, с които мога да те намеря.
— Самият ти ги измисли още първия път.
— Измислих ги, като видях пепелявосивите ти очи, но никога не си ги спомням на следващата сутрин.
И тя, стиснала юмруци до лампата, въздъхна дълбоко:
— Да можех да си спомня поне в кой град написах това…
Стиснатите й зъби блеснаха над пламъка.
— Бих искал да те пипна сега — рекох.
Тя вдигна очите си, загледани в светлината, вдигна горящия си поглед, напечен също като нея, като ръцете й, и аз почувствувах, че ме видя — там в ъгъла, където продължавах да седя и да се люлея на стола.
— Никога не си ми казвал това — промълви.
— Сега ти го казвам и е истина.
От другата страна на лампата тя ми поиска цигара. Угарката беше изчезнала измежду пръстите ми. Забравил бях, че пуша.
— Не знам защо не мога да си спомня къде го написах — каза тя.
— По същата причина, поради която аз утре не ще мога да си спомня думите.
Тя тъжно ми възрази:
— Не е затова, а защото понякога ми се струва, че и това съм сънувала.
Станах и тръгнах към лампата. Тя беше малко по-нататък и докато вървях към нея, знаех, че няма да мина отвъд лампата. Протегнах й цигарата. Тя я стисна между устните си и се наведе да стигне пламъка, преди аз да успея да запаля клечката.
— В някой град на света по всички стени трябва да са написани тези думи: „Очи на синьо куче“ — казах. — Ако утре си ги спомня, ще тръгна да те търся.
Тя пак вдигна глава. Въгленчето вече гореше между устните й.
— Очи на синьо куче… — въздъхна тя, спомняйки си, с увиснала над брадичката цигара и примижала с едно око. После вдъхна дима, с цигара между пръстите, и възкликна: — Това е вече друга работа! Започвам да се стоплям!
Каза го с топъл, сякаш неуловим глас. Като че ли не го беше изрекла, ами го беше написала на лист хартия и беше доближила листа до пламъка; докато аз четях: „Започвам да…“, тя въртеше листа, стиснат между палеца и показалеца й, той се стапяше и аз едва успях да дочета: „… се стоплям“, преди листчето да изгори напълно и да падне на земята, набръчкано, смалено, превърнато в лек прашец от пепел.
— Така е по-добре — казах. Понякога ме хваща страх, като те гледам как трепериш до лампата.
Виждахме се от няколко години. Случваше се, когато бивахме вече заедно, някой навън да изтърве лъжичка и да ни събуди. Постепенно разбрахме, че нашето приятелство е подчинено на вещите, на най-прости явления. Срещите ни свършваха винаги тъй, с падането на някоя лъжичка призори.
Сега тя стоеше до нощната лампа и ме гледаше. Аз си спомних, че и преди ме беше гледала тъй — в онзи далечен сън, когато аз завъртях стола на задните му крака и се озовах пред непозната жена с пепелявосиви очи. Тъкмо през този сън я попитах за първи път: „Коя сте вие?“ А тя ми отговори: „Не помня.“ — „Но струва ми се, че сме се виждали“ — възразих аз. „Струва ми се, че съм ви сънувала в тази същата стая“ — каза тя с безразличен глас. „Точно тъй, започвам да си спомням“ — рекох. „Колко интересно! Ние наистина сме се срещали в други сънища“ — възкликна тя.