Избрани творби в два тома. Том втори
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Рафаилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в два тома. Том втори». Краткое содержание книги:
— Кой е при детето?
— Никого не видях да влиза — отговори някой.
— Убеден съм, че чух един глас да казва: „Набо“ — добави някой друг.
Отидохме да видим и намерихме детето само — седнало на пода, облегнато на стената.
Набо се прибра рано и си легна. От следващата събота престана да ходи на площада, защото вече бяха заместили негъра, а след три седмици един понеделник грамофонът засвири, докато Набо се намираше в конюшнята. Отначало никой не обърна внимание. Едва после, когато видяхме негърчето да идва, пеейки и ръсейки още вода от конете, попитахме го:
— Ти откъде мина?
— През вратата — каза. — От обед досега бях в конюшнята.
— Грамофонът свири. Не го ли чуваш?
И Набо каза, че го чува.
— Кой го нави? — попитахме.
И той сви рамене:
— Детето. От известно време все то го навива.
Тъй продължиха нещата до деня, когато го намерихме захлупен върху сеното, затворен в конюшнята, с отпечатана в челото подкова. Повдигнахме го за раменете и Набо рече:
— Лежа тук, защото ме ритна един кон.
Само че никой не се интересуваше какво може да каже той. Интересуваха ни студените му, мъртви очи и пълната му с гъста зелена пяна уста. Цялата нощ плака, изгарян от треска, бълнува, приказва за гребена, дето го загубил в сеното в конюшнята. Това беше първия ден. На следващия, когато отвори очи и каза: „Жаден съм“ и ние му дадохме вода и той я изпи всичката на един дъх и на два пъти поиска още малко, попитахме го как се чувствува.
— Чувствувам се тъй, сякаш ме е ритнал кон — рече.
И продължи да бълнува целия ден и цялата нощ. Накрая седна в кревата, посочи нагоре с пръст и каза, че конете препускали цялата нощ и не му дали да спи. Вече не бълнуваше, но продължаваше да приказва, докато не му пъхнаха кърпа в устата. Тогава Набо започна да пее през кърпата — за да покаже, че чува до ухото си дишането на конете — и да посяга за вода над затворената врата. Когато му махнахме кърпата, за да хапне нещо, обърна се към стената и всички помислихме, че заспа. Дори е възможно да е дремнал малко. Но когато се събуди, вече не беше в кревата. Ръцете и краката му бяха вързани за една греда в стаята. Както беше вързан, Набо започна да пее.
След като го позна, Набо каза на човека:
— Аз съм ви виждал и преди.
— Виждаше ме на площада всяка събота — рече онзи.
— Наистина. Аз пък мислех, че само аз ви виждам, а вие не ме виждате.
— Никога не съм те виждал, но после, когато престанах да ходя там, усетих, че някой вече не ме гледа в съботен ден.
И Набо рече:
— Вие престанахте да идвате, но аз ходих там още три-четири седмици.
А човекът, все тъй без да мръдне, отвърна, пляскайки се по коленете:
— Не можех вече да идвам на площада, макар че само това си заслужаваше да правя.
Набо понечи да се надигне, разтърси глава в сеното и продължи да чува упорития глас, докато накрая пак заспа, без дори да усети. Откакто го беше ритнал конят, все тъй ставаше с него. И все чуваше гласа:
— Чакаме те, Набо. Вече дори не може да се пресметне от колко време спиш.
Четири седмици след като негърът изчезна от оркестъра, Набо се залови да вчеше опашката на един от конете. Никога не беше го правил. Само ги четкаше и в същото време си пееше. Но в сряда отиде на пазара, видя един гребен и си каза: „Този гребен е за вчесване на конски опашки.“ Та тогава се случи онова с коня, дето го ритна и го направи шантав за цял живот. Преди десет-петнадесет години беше. Някой рече в къщи:
— По-хубаво да беше умрял тогава, а не да оглупее завинаги и цял живот да приказва врели-некипели.
Но от онзи ден, когато го затворихме, никой не го беше виждал. Само знаехме, че е там, затворен в стаята, и че оттогава дъщеря ни не беше навивала грамофона. Но в къщи едва ли някой искаше да знае това. Бяхме го затворили като кон — сякаш ритването беше му предало тъпотата, беше вдълбало в челото му всичката глупост на конете, животинското в тях. И го отделихме от другите между четири стени — като че ли бяхме решили да го уморим с туй затваряне, защото нямахме достатъчно хладнокръвие да го убием по друг начин. Тъй минаха четиринадесет години, докато едно от децата порасна и каза, че иска да го види. И отвори вратата.
Набо пак погледна човека.
— Един кон ме ритна — каза му.
— Ти от векове само туй повтаряш, а ние все те чакаме в хора — рече онзи.