Избрани творби в два тома. Том втори
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Рафаилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в два тома. Том втори». Краткое содержание книги:
— Да. Никога вече няма да забравим това. — После излезе от светлинния кръг и въздъхна: — Очи на синьо куче… Навсякъде съм написала това.
Видях я, че отива към тоалетната масичка. Появи се в кръглото стъкло на огледалото и след едно проблясване на светлината пак ме загледа. Виждах я, че продължава да ме гледа с големите си очи, сиви като топла пепел — гледа ме и отваря инкрустираната с розов седеф кутийка. Видях я, че си пудри носа. Когато свърши, стана и тръгна отново към нощната лампа.
— Боя се някой да не сънува тази стая и да ми разхвърли нещата. — Протегна над пламъка същата дълга и потрепваща ръка, която бе топлила, преди да седне пред огледалото, и попита: — Ти не усещаш ли студа?
— Понякога — отвърнах.
— Сега трябва да ти е студено — рече тя.
И тогава разбрах защо не можех да седя на стола сам. Тъкмо студът правеше самотата ми осезаема.
— Сега усещам студ — отвърнах. — И странно, защото нощта е спокойна. Чаршафът ми трябва да се е смъкнал.
Тя не отговори. Отново тръгна към огледалото и аз пак се завъртях на стола, за да остана с гръб към нея. Без да я виждам, знаех какво прави. Знаех, че пак е седнала и гледа гърба ми — той беше успял да отиде до дъното на огледалото и там да срещне нейния поглед, който също бе имал точно необходимото време, за да стигне до дъното на огледалото и (преди ръката й да понечи да направи второ движение) да се върне до устните й, намазани сега с ярко червило още от първото движение на ръката пред огледалото. Виждах пред себе си гладката стена — също като сляпо огледало, в което не виждах нея, седнала зад гърба ми, но си представях къде щеше да бъде тя, ако вместо стената имаше огледало.
— Виждам те — казах й.
И видях в стената как тя вдига очи и ме вижда в гръб — на стола, в дъното на огледалото, с лице към стената. После я видях, че сведе отново клепачи и остана тъй, с очи в сутиена си, умълчана.
— Виждам те — повторих й.
И тя вдигна очи от сутиена си.
— Невъзможно е — рече.
Аз попитах защо.
— Защото си обърнат с лице към стената — отвърна тя, загледана пак в сутиена си.
Тогава аз завъртях стола. Стисках цигарата между устните си. Когато се обърнах към огледалото, тя пак стоеше до нощната лампа. Сега беше разтворила длани над пламъка — като две разперени кокоши крила, сложени за печене — и пръстите й хвърляха сянка върху лицето.
— Струва ми се, че ще се простудя — каза. — Този град сигурно е направен от лед.
Обърна лицето си в профил и бакърената й кожа изведнъж се натъжи.
— Направи нещо, за да не изглеждаш такава — рекох.
И тя се залови да се разсъблича — дреха по дреха, като започна отгоре, от сутиена.
— Ще се обърна към стената.
— Няма нужда. Тъй или иначе, ще ме видиш, както ме видя, когато беше обърнат с гръб.
И още недоизрекла думите си, разсъблече се почти напълно и пламъкът заоблизва дългата й бакърена кожа.
— Винаги съм искал да те видя тъй, с дълбоки дупки по кожата на корема, сякаш са те надупчили с пръчки.
Преди още да осъзная, че думите ми звучат грубо пред нейната голота, тя застина неподвижно в кръга на нощната лампа, да се погрее, и каза:
— Понякога имам чувството, че съм от метал.
После замълча. Положението на ръцете й над пламъка леко се промени.
— Понякога, в други сънища, съм мислил, че си просто бронзова статуйка от някой музей — рекох аз. — Може би затова все ти е студено.
— Когато заспя на сърцето си, усещам как тялото ми става кухо, а кожата ми заприличва на ламарина. Като заблъска кръвта ми отвътре, все едно, някой ме вика, почуква ме с пръсти по корема. Тогава долавям в кревата собствения си металически звук. Също като че ли наистина съм бронзова статуя, както казваш ти.
И се приближи още повече до лампата.
— Бих искал да те чуя — казах.
А тя ми отговори:
— Ако някой път се срещнем, долепи ухо до ребрата ми, когато заспя на лявата си страна, и ще чуеш как кънтя. Винаги съм желала да го сториш.
Докато говореше, чувах я, че диша дълбоко. И добави, че от години само това правела. Главната й цел била да ме срещне в живота наяве с помощта на опознавателните думи: „Очи на синьо куче“. По улиците говорела на висок глас: „Аз съм онази, която идва в сънищата ти всяка нощ, и ти казвам: «Очи на синьо куче»“. По такъв начин можела да каже тези думи на единствения човек, способен да ги разбере. Ходела по ресторантите и преди да поръча нещо, казвала на келнерите: „Очи на синьо куче.“ Но келнерите почтително й се покланяли и никой от тях не си спомнял да е казвал някога в сънищата си подобни думи. После ги написвала на салфетките, надрасквала ги с ножа върху лака на масите: „Очи на синьо куче“. И по мръсните стъкла на хотелите, на гарите, на всички обществени сгради пишела с показалец: „Очи на синьо куче“. Веднъж влязла в някаква дрогерия и усетила същата миризма, която имало в стаята й една нощ, след като ме сънувала. „Трябва да е някъде наблизо“ — помислила си, като видяла чистия, покрит с нови плочки под на дрогерията. Тогава се приближила към продавача и му казала: „Все сънувам един мъж, който ми казва, че имам очи на синьо куче.“ Продавачът я погледнал в очите и казал: „Очите ви наистина са такива, сеньорита.“ А тя му рекла: „Необходимо ми е да срещна мъжа, който насън ми говори тези думи.“ Продавачът прихнал да се смее и се отдалечил към другия край на тезгяха. Тя продължавала да гледа чистите плочки и да усеща миризмата. Отворила чантата си, застанала на колене и с червилото си написала на плочките: „Очи на синьо куче“. Продавачът се върнал от другия край на тезгяха и й рекъл: „Сеньорита, изцапахте плочките.“ Дал й влажен парцал и й казал да ги изчисти. Все тъй изправена до нощната лампа, тя ми разказа как целия следобед мила плочките на четири крака и повтаряла: „Очи на синьо куче“, докато на вратата се струпали хора и завикали, че е луда.