Избрани творби в два тома. Том втори
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Рафаилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в два тома. Том втори». Краткое содержание книги:
Набо пак разтърси глава, пак зарови раненото си чело в сеното и му се стори, че си спомня как стана всичко.
— За първи път вчесвах опашката на кон.
— Ние пожелахме да стане тъй, за да дойдеш да пееш в хора.
— Не биваше да купувам гребена — каза Набо.
— Тъй или иначе, все щеше да се натъкнеш на него — възрази човекът. — Ние бяхме решили да купиш този гребен и да вчешеш опашките на конете.
— Никога не бях заставал отзад.
А човекът, все тъй спокоен, все без да проявява никакво нетърпение, каза:
— Но ето че застана и конят те ритна. Това беше единственият начин да дойдеш в хора.
И разговорът продължи — неумолим, всекидневен, — докато един ден някой се сети:
— Близо петнадесет години никой не е отварял тази врата.
Когато отвориха вратата, дъщеря ни седеше, загледана в стената (никак не беше пораснала; прехвърлила беше тридесетте и в клепачите й бе започнала да се появява тъга). Тя обърна глава и започна да души на другата страна. А като затвориха вратата, казаха:
— Набо е спокоен. Вече не се движи вътре. Някой ден ще умре и само по миризмата ще разберем.
— По храната ще разберем — добави някой. — Досега не е преставал да се храни. Добре му е тъй, затворен, никой не го безпокои. От задната страна му влиза хубава светлина.
И нещата продължиха по същия начин. Само дъщерята все гледаше към вратата и душеше горещите изпарения, които се процеждаха през цепнатината. Нищо не се променяше. Докато веднъж на разсъмване дочухме откъм салона металическо поскърцване и си спомнихме, че същият звук се чуваше, когато Набо навиваше грамофона. Станахме, запалихме лампата и чухме първите тактове на забравената песен, на тъжната песен, която толкова отдавна беше погребана в плочите. Скърцането продължаваше — все по-напрегнато и по-напрегнато — и изведнъж се чу сухо изтракване. Тъкмо тогава ние влязохме в салона и чухме, че плочата продължава да свири. В ъгъла до грамофона видяхме дъщерята, загледана в стената, вдигнала нагоре дръжката, откачена от пеещата кутия. Стояхме неподвижно. Дъщерята също не помръдна — продължаваше да стои, все тъй спокойна, вцепенена, загледана в стената и с вдигната нагоре дръжка. Ние нищо не казахме и се върнахме в спалнята — нали някой някога ни беше казал, че дъщерята умее да навива грамофона. С такива мисли в главата, ние будувахме, заслушани в изтърканата мелодийка от плочата, която продължаваше да се върти с остатъка от силата на скъсаната пружина.
Предишния ден, когато отвориха вратата, вътре миришеше на биологически отпадъци, на мъртво тяло. Онзи, който отвори, извика:
— Набо! Набо!
Но отвътре никой не отговори. До пролуката беше оставена празната чиния. Три пъти на ден пъхваха под вратата чинията и три пъти чинията излизаше обратно, без храна. По това съдехме, че Набо е жив. Но само по това.
Вече не се движеше вътре, вече не пееше. И трябва да е било след затварянето на вратата, когато Набо каза на човека:
— Не мога да дойда в хора.
Човекът го попита защо и Набо рече:
— Защото нямам обувки.
Онзи повдигна краката си и каза:
— Това няма значение. Тук никой не носи обувки.
Набо видя жълтите, корави стъпала на босите му крака, които човекът държеше вдигнати.
— Цяла вечност седя тук — обади се той.
— Конят преди малко ме ритна — възрази Набо. — Сега ще си полея главата с малко вода и ще ги заведа да се поразходят.
А човекът каза:
— Конете вече нямат нужда от тебе. Вече няма коне.
И ти трябва да дойдеш при нас.
Набо рече:
— Конете трябва да са тука.
Понадигна се, зарови ръце в сеното. Онзи добави:
— От петнайсет години няма кой да се грижи за тях.
А Набо драскаше пода под сеното:
— Гребенът още трябва да е тук някъде.
— Вече петнайсет години, откак са затворили конюшнята — продължаваше човекът. — Сега е пълна с боклуци.
— Чак толкова боклуци не могат да се натрупат за един следобед — рече Набо. — Докато не намеря гребена, няма да мръдна оттука.
На другия ден, след като запънаха отново вратата, отвътре пак се чу шум като от тежки движения. После нищо не помръдна вътре. Никой нищо не каза, когато се чу първото изскърцване и вратата започна да поддава, натисната от някаква свръхестествена сила. Отвътре се чуваше сякаш тежкото дишане на запряно в обор животно. Накрая ръждясалите панти изтракаха, строшиха се и тогава Набо отново разтърси глава:
— Докато не намеря гребена, няма да дойда в хора. Тук някъде трябва да е.
И започна да рови в сеното, да го дроби, да драска по пода, докато човекът не каза:
— Е добре, Набо. Щом като само това ти липсва, за да дойдеш в хора, търси гребена.