Разрушителят на светове
- Автор: Диксон Гордон Руперт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Таня Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Разрушителят на светове». Краткое содержание книги:
Той се опита да се абстрахира от останалата част от света. В крайна сметка, дори и да успееше да повлияе на един или повече хора и да промени живота им, нали те така и така един ден щяха да умрат, а с тях щеше да си отиде завинаги и неговото въздействие!
Това, което мечтаеше да направи, трябваше да бъде нещо по-голямо, нещо непреходно. Може би си струваше да се заеме с еволюцията на човечеството — изкачването дори само на едно стъпало по пътя към съвършенството си беше немалко постижение. Ако можеше да осигури на хората това…
И точно в същия момент, докато тази мисъл още витаеше из ума му, той прозря — беше намерил това, което търсеше. Беше намерил предназначението си. Блейс искаше да помогне на цялото човечество — да му проправи пътя за още една стъпка напред, към прогреса. Само една, не повече! След това спокойно можеше да приключи жизнения си път, таейки надеждата, че преодолявайки инерцията след тази първа стъпка, то ще продължи да върви нагоре и само нагоре. Но първата стъпка трябваше да бъде направена и той, Блейс щеше да посвети живота си на това. Но какво точно трябваше да направи?
Може би щеше да търси отговора на този въпрос дни, месеци, та дори и години. А той му трябваше сега, колкото се може по-скоро, за да пристъпи към осъществяването на мечтата си…
Вратата на стаята изведнъж се отвори, и на прага изникна огромната фигура на Дахно. Той се усмихваше както преди, и дори когато заговори, гласът му си беше същият, все едно нищо не се е променило.
— Е, добре! Давай да поумуваме и да решим какво ще правиш оттук нататък.
Блейс веднага превключи. Стана от леглото и отиде в хола, където се настани в едно от огромните кресла.
— Няма — каза той на брат си, който го бе последвал и тъкмо се настаняваше в креслото насреща.
— Тоест как така — няма? — учудено попита Дахно. — Нещо не те разбирам, Блейс.
— Много съжалявам — сви рамене Блейс, — но това е положението. Нямам намерение да те следвам и да ти помагам, докато не ми кажеш какво точно искаш от мен.
Брат му опря лакти на коленете си и се наведе напред. Лицето му доби много съсредоточен израз.
— Но нали вече се разбрахме по този въпрос — започна той, с мек и подмилкващ тон, — не помниш ли, това беше когато за първи път те заведох в ресторанта и на връщане по пътя за фермата ти ми каза, че си съгласен.
— Казах ти, че съм съгласен, поне засега, за момента — това ти казах — уточни Блейс. — А оттогава минаха почти пет години. Сега искам да знам повече за твоите неща. Че погледни ме де! Скоро ще навърша двадесет. Нормално е да се променя! Сега съм съвсем различен човек и света около нас също се е променил.
— А спомняш ли си за какво говорихме тогава, преди пет години? — поинтересува се Дахно.
— Естествено — кимна Блейс.
— Накратко, тогава ти обясних — продължи Дахно, — че единствено аз от всички хора на шестнадесетте обитаеми свята, включително и Старата Земя, те познавам и разбирам, и знам на какво си способен. Говорих още и за самотата, на която сме обречени, и казах също, ако си спомняш, че дори ако никой от нас не успее да се справи с нея, то двамата непременно трябва да се подкрепяме, да сме приятели — двамата, ти и аз.
— Ти каза също, че смяташ да ме използваш, за да ти помогна — отново заговори Блейс. — Но когато те попитах за какво, ти не ми отговори. А сега искам да знам — и то всичко. Много е просто.
— Слушай, братленце — Дахно с мъка прикриваше раздразнението и досадата си. — Знаеш ли какво ти се пише, ако се отцепиш от мен? Имай предвид, че не всички ме харесват. Може и да не знаеш, но има хора, които никак не ме обичат и аз трябва постоянно да съм нащрек. Ти си лесна плячка за тях, защото не знаеш нито кои са, нито защо биха те използвали срещу мен. А те са убедени, че ако те пипнат, това ще им осигури още един коз срещу мен.
— Това наистина ли е така? — попита Блейс.
— За жалост, да. — Лицето на Дахно замръзна за момент. — Те са напълно способни на това. Просто не мога да си позволя да ме шантажира някой. Това би било краят ти, мой малки братко. Следователно, ако искаш да живееш, трябва да си с мен.
— Е, сигурно е така — отново сви рамене Блейс, — но от друга страна, може и да ме лъжеш. Откъде да знам съществуват ли наистина враговете ти?
Ако дойдат някакви хора и ме вземат за заложник или ми направят нещо друго, то как аз да знам, че не си ги пратил ти самият? Ами ако взема, че направя нещо, което не ти харесва и ти решиш да ме сплашиш, за да мирувам? Или ако откажа да ти съдействам, ще е много по-лесно да ме довършиш тихомълком. Само не казвай, че не си си го и помислял, големи ми братко!