Разрушителят на светове
- Автор: Диксон Гордон Руперт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Таня Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Разрушителят на светове». Краткое содержание книги:
И все пак, каква цел гонеше Дахно?
Вече беше разбрал, че по-големият му брат наистина се занимава с даване на съвети, и несъмнено по-голямата част от тях касаеха финансови проблеми, но имаше и напътствия по политически, лични, а също и всякакви търговски въпроси.
„Златното Ухо“ — така бе нарекъл веднъж брат му един от неговите клиенти. Беше дошъл подпийнал на масата в ресторанта, където Дахно обикновено даваше консултантските си услуги. Тогава Дахно беше седнал на една съседна маса, за да си говори с някого там.
— Защо златно? — бе попитал тогава Блейс.
Онзи премига.
— Златно е, защото всичките му думи се сбъдват — отговори човекът. — Е, понякога му се случва и да сбърка. Но в повечето случаи се оказва прав, а най-важното е, че начинът му на мислене е твърде оригинален, едва ли на някого би му хрумнало да мисли така. Така или иначе… — Той премигна отново. — Разбирате ли какво имам предвид?
Дахно се върна на масата, и разговора остана недовършен. Но Блейс го запомни за всеки случай. Бизнесът на брат му се въртеше около притежаването и събирането на информация. Най-учудващо за Блейс беше, че Дахно не я продаваше, а като че ли я подаряваше. „Но нали всеки съвет се заплаща“, чудеше се Блейс, лежейки на кревата. Вероятно брат му също плащаше на някого за всичките сведения. Но Блейс никога не бе виждал Дахно нито да плаща, нито да получава от някого пари. Може би се разплащаха с брат му по някакъв необичаен и неизвестен способ? „Добре де, а как плащаше самият Дахно?“ — размишляваше Блейс. Никога не бе виждал брат му да плаща в брой за нещо. Като че ли изобщо не притежаваше пари в брой. Може би това обясняваше факта, че Дахно подаряваше на Хенри само вещи, а не пари — местни или междузвездни, от които чичо му би имал много по-голяма полза, ако разбира се, склонеше да ги вземе.
Легнал на кревата, Блейс дойде до заключението, че сега просто не е в състояние да реши проблема. През следващите няколко дни щеше да държи очите и ушите си широко отворени, за да събере достатъчно факти, въз основа на които да стигне до нещо по-определено, а междувременно не трябваше да подценява съобразителността на брат си.
Оставаше му единствено надеждата, че някой ден ще го победи в играта на умове, в която Дахно го бе въвлякъл. Надеждата му се основаваше на вродената му вяра в собственото му превъзходство, както и непонятната увереност, че въображението му е по-богато, кръгозора — по-широк, а умът му вниква в нещата много по-дълбоко, отколкото Дахно. Брат му беше много по-близо до обикновените хора, към които — за добро или лошо, Блейс не можеше да се доближи.
Блейс се застави да не мисли за това — още малко, и щеше да стигне до старото си кръжене. Явно не можеше да реши проблема сега, информацията беше твърде малко.
Мозъкът му превключи. Едва наскоро бе започнал да забелязва, че времето минава. Преди това му се струваше, че има цяла вечност пред себе си, за да работи и смяташе, че колкото по-голям става, толкова повече от основните си проблеми ще разрешава, едва ли не от само себе си. Но така и не бе получил отговор на много от въпросите си.
В крайна сметка, какво точно искаше от живота? Той се замисли върху не многото дни, месеци и години, които вероятно му предстоеше да живее на този свят. Да предположим, че го очакваха най-много сто и двадесет години активен и ползотворен живот. Та това беше само една капка в океана на времето, и в историята на човечеството!
А Блейс не искаше да бъде само капка. С неговите способности това беше просто немислимо. Цялата му същност бурно протестираше и се съпротивляваше на мисълта, че ей така просто може да си живее и после да умре, без да остави никаква диря след себе си, без да повлияе върху съдбата на другите хора.
Да, досега никога не му бяха идвали подобни мисли. Той издърпа ръце изпод главата си и инстинктивно сви юмруци. Беше длъжен да извърши нещо, което другите не можеха да направят. Трябваше да направи нещо такова, което коренно да промени съдбата на човечеството веднъж завинаги, или поне за такъв период от време, за който самия Блейс дръзваше да си мечтае.
За да го направи, трябваше да е съпричастен към съдбата на всеки един човек. Засега се беше докоснал едва-едва до живота на десетина, най-много — няколкостотин човека, без да бе променил по някакъв начин дори част от техния или своя живот.
За първи път Блейс почувства, че живота му се изплъзва като пясъка в пясъчния часовник — песъчинка по песъчинка, но непрекъснато и постоянно.