Разрушителят на светове
- Автор: Диксон Гордон Руперт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Таня Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Разрушителят на светове». Краткое содержание книги:
— Татко, нали самият ти винаги си ни казвал, че сами трябва да решаваме проблемите си и да заставаме лице в лице срещу опасностите? Това си е само мой проблем, и засяга само мен и никой друг.
Хенри поклати глава.
— Е, след като наистина съм го казал, сине, няма да те притискам повече.
Следващата неделя Блейс вече се чувстваше нормално. Този път той облече най-хубавия си черен костюм, който някога му беше подарил Дахно, и тръгна с останалите на църква.
Бяха от първите. Грег, както винаги, стоеше на входа, приветствайки енориашите си. Той поздрави Блейс по същия начин, по който поздравяваше всеки друг. Блейс обаче забеляза, че хората, дошли преди и след тях кимаха на Хенри и момчетата, но съвсем съзнателно не обръщаха никакво внимание на него. Джошуа и Уил изглеждаха по-бледи от обичайното, а лицето на Хенри си оставаше непроницаемо. Блейс вече беше приел факта, че по-голямата част от църковната общност не го харесваше, затова спокойно остави Хенри и братовчедите си и се упъти към задните пейки. Там видя един стар познат, който както винаги го приветства топло и сърдечно — Адриан Вайсман. Те си поговориха малко, а после Вайсман мина през гардеробната, за да застане на мястото си на входа, в близост до Грег. Църквата постепенно започна да се пълни. Грег влезе, качи се на катедрата и службата започна.
Но този път тя не протече спокойно. Прекъснаха я по начин, за който Адриан бе разказал на Блейс преди време. За изминалите няколко години Блейс сам няколкократно бе ставал свидетел на подобни неща. Отвън изведнъж се разнесоха крясъци и свистене, по стените задумкаха камъни. Адриан скочи, грабна пистолета си от гардеробната и изхвърча навън. Блейс понечи да го последва, но когато се приближи към вратата, приставът го отстрани.
— Един от тях е въоръжен, стой вътре!
Прозвуча гласът на Грег, който бе прекъснал службата.
— Оставете пристава да се занимава с това.
Блейс се подчини.
— Виновен съм. Прости ми, Господи, и вие също, Учителю.
Това беше обичайната фраза-отговор в такива случаи. Но този път Блейс усети враждебни погледи и чу недоволния шепот на общността по свой адрес. Като че ли от пренебрегван и незаслужаващ внимание субект изведнъж бе станал мишена на всеобщото им недоволство, а последната му постъпка — да помогне на Адриан, отприщи бента на недоволството им.
За самия него беше пълна мистерия, защо хората се държат така, но много повече го безпокоеше нещо друго — няма ли това да рефлектира по някакъв начин върху Хенри и момчетата? Нещо в отношението на общността към него изведнъж се беше променило, и той си обеща, че след службата обезателно ще трябва да обсъди това с Грег. Грег определено трябваше да знае и щеше да му каже в какво е сбъркал, и кое е предизвикало рязката промяна на отношението на енориашите към него. Едва ли това можеше да е свързано с Дахно. Напротив, по-големият му брат беше твърде уважавана личност тук, дори открито му се възхищаваха. Но ако Дахно им харесваше, то какво биха могли да имат против Блейс?
В края на службата Блейс бързо стана от скамейката и се опита да стигне до Грег, но не успя да си пробие път през тълпата излизащи енориаши и накрая се отказа заради всеобщата явна неприязън. Той сви рамене, обърна се и излезе навън, за да изчака Хенри и момчетата.
Никой не му обръщаше внимание, ако не се броят някой и друг враждебен поглед. Той спокойно си стоеше, когато изведнъж нещо го удари по лявото рамо — буца кална пръст с остатъци от трева. Явно някой току-що го беше замерил с нея. Блейс знаеше от опит, че в живота на човек има моменти, когато или трябва да се биеш докрай, или веднага да отстъпиш. Сега определено трябваше да се бие. Той се завъртя и се насочи към групичката хора, скупчила се близо зад гърба му.
Бяха група момчета, връстници на Джошуа, тоест с две или три години по-големи от самия него, но значително по-дребни. От малък Блейс знаеше, че когато се изправяш срещу група врагове, е задължително да извикаш на двубой най-силния от тях. Тогава онзи или беше длъжен да приеме предизвикателството, или да посочи този, който бе започнал пръв, хвърляйки калта.
Лидерът на групичката, и много вероятно този, който беше метнал буцата пръст, беше висок, седемнадесетгодишен момък на име Исайя Лернър. Именно той се беше бил няколко пъти с Джошуа, и братовчед му си идваше победен. Въпреки това, той бе несломим, принципите на Хенри бяха попаднали на подходяща почва. Джошуа искрено вярваше, че щом си прав, единственото нещо, което си длъжен да направиш, е да следваш пътя си — само напред!
Момчетата с нетърпение очакваха Блейс. Той се насочи към тях, и когато доближи Исайя, го изгледа от височината на внушителния си ръст. Това решително щеше да ги вбеси допълнително. Исайя беше с поне двадесет фунта, че и повече по-тежък от Блейс и имаше телосложението на зрял мъж. Ако се сбиеха, нямаше никакво съмнение кой щеше да победи.