Магьосническа кръв

— Да. Това означава да спим, за да можем да дадем най-доброто от себе си. И двамата имаме нужда от това. Късно е и ни очаква дълъГден.

Тя изсумтя и се обърна към него.

— Сън? Това не е нещо, от което ще получа доста тази вечер.

Той въздъхна пораженчески.

— Да, аз също. Питие?

— Определено. — Тя обмисли вариантите. — Имам страхотен ментов чай в стаята си.

— Чай? Мислех за бърбън, уиски или скоч. По дяволите, тази вечер може и трите наведнъж.

— Страхуваш ли се, че пиенето на ментов чай ще навреди на мъжествения ти имидж?

Устните му се извиха.

— Само ако го сервираш в малки чаени чашки от китайски порцелан и ме караш да си изпъвам кутрето, докато пия.

— Няма да го направя, но ще сложа вътре лимон.

— Едва чакам — каза той със сух тон. Посочи към стълбите. — Води.

Щом се озоваха в стаята й, тя напълни две чаши с гореща вода от пречиствателя, пусна няколко торбички ментов чай във всяка и накрая ги завърши с дългоочакваните резенчета лимон.

Томас се изтегна на дивана във всекидневната, изглеждайки твърде едър за малкото пространство. Единият му крак бе изпънат, а едната му ръка бе преметната през облегалката на дивана. Копринената му коса се спускаше по едното му рамо и бе разкопчал първите няколко копчета от ризата си. Тя можеше да види малко от гладките, мускулести гърди отдолу. Макар че се опитваше да възпре реакцията си към него, устата й се напълни със слюнка.

Той хвърли поглед към дрехите, които бе оставила да лежат наоколо, с повдигната вежда. Синя риза бе провесена през облегалката на един стол. Чифт дънки лежаха смачкани в ъгъла. Тя си припомни колко безукорна бе неговата стая. Макар че от Томас не очакваше нищо друго. Поне не бе оставила никакво бельо смачкано на пода.

— Никой не е казал, че съм подредена. — Тя сви рамене и му подаде чашата. — Воала.

Той отпи, намръщи се и остави чашата на масичката.

Изабел се отпусна в стола срещу него.

— Мммм… Обичам мъже, достатъчно уверени в мъжествеността си, че да изпият чаша чай. Толкова е секси.

Томас отново взе чашата и се облегна на дивана. Изабел прикри усмивката си.

— Свърши страхотна работа в склада, Изабел. Иска се доста кураж, за да извлечеш влагата в стаята. Зная какво ти струваше. Не съжалявам, че поисках да помогнеш на Сборището.

— Е, радвам се, че мислиш, че съм свършила добра работа, но задачите ми не са същите като тези на Сборището, а мои собствени. В този случай просто съвпадат. — Тя отпи от чая. — Така че не ми предлагай работа или нещо подобно. Няма да приема.

Той вдигна ръка.

— Нямах такова намерение. Ти вече си имаш кариера. Ти си пътуващ писател, нали?

— Да. Макар че не бих го нарекла кариера, по-скоро извинение, за да пътувам.

Нямаше нужда да работи за пари. Това бе единственият начин, по който

Каталина можеше да покаже, че я е грижа за дъщерите й, макар че банкнотите бяха бездушен заместител на майчината обич.