Любов под гибелна звезда
- Автор: Анджелини Джоузефин
- Серия: Любов под гибелна звезда #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Любов под гибелна звезда». Краткое содержание книги:
— Вашето семейство е сплотено, виждам това. Винаги знаете къде е всеки от вас. Но майка ми е извършила нещо драстично, нали? Избягала е. — Хелън се мъчеше да определи какъв е правилният начин да изрази мисълта си и реши, че ще бъде най-добре да зададе въпрос: — Защо сте били толкова сигурни, че Тиванската династия е единствената останала? Как е възможно да знаете това?
— Следим много внимателно числеността си, Хелън — каза Касандра.
— Да, но как можете да знаете със сигурност?
— Чрез варварския ритуал — каза Кастор, като клатеше глава. — Когато един полубог убие друг от враждебна Династия, има традиционно честване за победителя, наречено Триумф. Смята се за огромна чест.
— Но това не означава, че моята майка е мъртва. Може би просто е изчезнала! Дори не знаете коя е! — каза Хелън. Сълзите преляха от ръба на клепачите й и се разплискаха по тениската й.
— Фактът, че съществуваш, доказва, че всичко е възможно каза Касандра. Но не можеше да погледне Хелън в очите.
— Точно по времето, когато си родена, Династиите преживяваха период на ожесточени схватки, който се смяташе за последния сблъсък. Загинаха много хора — каза Кастор, като сведе поглед към ръцете си, сякаш очакваше да открие кръв върху тях.
Хелън обърна гръб на Кастор и Касандра и се опита да диша дълбоко, за да се пребори със сълзите, но въпреки това й трябваха няколко мига, преди да се убеди, че няма да избухне отново в ридания. Дори не знаеше защо е толкова разстроена. Винаги си беше мислила, че мрази майка си.
— Хелън, разбираме, че може би имаш нужда от малко време, преди да продължим. Все още имаме да говорим за много други неща, но не бързаме за никъде и можем да довършим този разговор, когато си готова. Междувременно искаме да знаеш, че наистина имаме желание да ти помогнем — каза внимателно Кастор някъде от другия край на стаята.
Хелън ги чу как стават, за да си тръгнат, но не можеше да се застави да каже „довиждане“. След като си отидоха, тя разтвори френските врати и излезе във вътрешния двор. Гледката на девствения плаж и прозрачната синя вода притъпи емоциите й, и преди да се усети, тътреше крака надолу по плажа.
— Добре ли си? — попита Лукас иззад гърба й.
Хелън просто кимна, без да е изненадана, че се е появил. И двамата се загледаха надолу към плажа, наблюдавайки как едро, космато куче подскача радостно във водата. След миг Лукас се премести и застана до нея.
— Изпитвам облекчение — каза Хелън, като обърна глава да го погледне. — Цял живот съм си мислела, че майка ми ме е мразила толкова много, че дори не е искала да знам как изглежда. — Измъчено изражение помрачи лицето на Лукас, но Хелън продължи, преди той да може да я прекъсне. — Не казвам, че една древна кръвна вражда е нещо хубаво, но поне е причина да ме изостави. Никога преди не съм разполагала с причина.
— Може още да е жива, нали знаеш — настоя Лукас. — Независимо какво мислят Кас и баща ми.
— Още не знам как да се чувствам по отношение на това — отвърна Хелън искрено. — Кейт се държи с мен по-майчински, отколкото някога се е държала Бет или както там се е казвала. Предполагам, че ще реша как се чувствам, когато открия истината. Цялата истина.
— Това върши работа — отвърна Лукас, като се загледа усмихнато към водата за миг, а после му хрумна друга мисъл и лицето му посърна. — Засега поне.
Стисна пръстите й и Хелън погледна надолу, отново изненадана, че се бяха хванали за ръце, без да усети. Не знаеше какво бе породило този техен нов навик, но осъзна, че ще бъде почти невъзможно да спре. Никога преди не беше държала друго момче за ръка и това би трябвало да я накара да изпитва стеснение, но не беше така. Да го докосва, й се струваше най-естественото нещо на света. Тази мисъл я накара да поклати зачудено глава. Вдигна поглед и забеляза, че той също гледаше надолу към ръцете им, докато вероятно си мислеше същото.
— Искаш ли да седнем за малко? — попита тя, внезапно осъзнавайки факта, че последния път, когато го видя, той не можеше да ходи без помощта на Джейсън.
— Не. Но не бих възразил срещу още нещо за хапване. — Той хвърли разсеян поглед през рамо към къщата.
— Аз също. Боже, истинско прасе съм! — възкликна Хелън, все още изненадана от себе си.
— Изкара цели часове, без да се храниш по време на изцеляването — каза той, като я поведе далече от водата. — Това са глупости.