Възраждането на Атлантида
- Автор: Дей Алиса
- Серия: Воините на Посейдон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрия Петрова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Възраждането на Атлантида». Краткое содержание книги:
Когато тя го призовава…
Райли Доусън е много повече от предана социална работничка във Вирджиния Бийч. Тя е дарена с мисловна връзка, до която единствено атлантите са имали достъп в продължение на хиляди години. Фактът, че е „емпат“, вероятно обяснява нейната изпълнена с копнеж близост с мътните вълни на океана, убежището, което сякаш й осигуряват и сексуалните импулси, които изглежда се излъчват от дълбините му…
Той идва.
Конлан, върховният принц на Атлантида, излиза на повърхността с мисия, да върне откраднатия тризъбец на Посейдон. Но нещо друго го завладява — интимните емоции — и желания — на един човек. Неустоимо привлечен от тайнствената красавица, Конлан скоро споделя с нея повече от своите мисли. Но в разгара на битката за възвръщането на силата на Посейдон, колко дълго може забранената любов да продължи между две различни души от два различни свята?
— Принц? — повтори тя, с глас, който ставаше опасно тих. — Кого ще водите вкъщи в Атлантида? И какво точно ще изучавате?
Устните на Вен потрепнаха, докато той очевидно се опитваше да не се разсмее. Конлан мрачно се закле да го накара да си плати, много и съвсем сериозно. Отмъщението на краля не беше толкова недосегаемо, че брат му да не може да му срита задника, дори сега.
— Упс, отново — повтори Вен. — До после, пич. Виждам, че двамата имате да си говорите за някои неща.
Докато Вен се изнизваше от стаята и затваряше вратата зад себе си, Конлан въздъхна с искрено съжаление.
— Някакъв шанс да се върнем към целувките? — попита той, опитвайки се да придобие възможно най-невинно изражение.
Тя присви очи.
— Започвай. Да говориш.
Той въздъхна отново.
— Да. И аз така си помислих.
Глава 14
Райли пак заобиколи леглото, тъй като имаше нужда да остави малко разстояние между себе си и Конлан. Или трябваше да каже принц Конлан.
Принц Конлан. Свещена кралска особа от Атлантида. В какво се беше забъркала този път? И защо той трябваше да ухае толкова хубаво? На подправки и океан и на истински, стопроцентов мъж? С това прекрасно ухание, невероятно тяло и чувствен глас трябваше да се досети, че е прекалено хубаво, за да е човек. Дявол да го вземе, последната й среща беше с адвокат, който имаше повече мозък, отколкото мускули.
Не че мислеше, че Конлан няма мозък. Тя бе в ума му и беше съзряла невероятна интелигентност. Повечето от нещата, които казваше, показваха логика и аналитични способности. Но когато я докоснеше, ами, логиката изхвърчаше през прозореца. От прозорците и на двамата, ако трябваше да разшири метафората извън пределите й.
— След десетилетие съжителство с шейпшифтъри и вампири, които общо взето излязоха от митовете и легендите и се вляха в улиците — дявол го взел, дори в Конгреса — идеята за Атлантида не е толкова трудна за вярване, колкото би трябвало да бъде — призна тя. — Плюс това го има и онзи готин номер, който направи с водата. Има смисъл един атлантидец да притежава власт над водата, нали?
Той се усмихна с онази бавна, опасна усмивка и тя продължи по-бързо, преди да се е разсеяла.
— Е, говорите ли с рибите? И каква е работата с хрилете? Имате ли? Ако да, къде? Имам предвид, вие… ъм, имате ли… нормални части?
Той премигна, после започна да се смее отново, докато топлината се изкачи от гърдите към лицето й.
— Никога не казваш това, което се очаква, нали? — попита я.
След което се усмихна и повдигна ръце с дланите нагоре. Блестяща синьо-зелена светлина започна да се излъчва от тях и се издигна нагоре с искри, завъртя се спираловидно в каскада от светлини из цялата стая и после през вратата на банята.
След секунди началото на спиралата от светлина се върна в спалнята, но с една изумителна разлика. Светлината се въртеше в тунел от вода. Тръба от течност — може би три или четири инча дебела — се изви и се спусна около стаята. Около нея, докато тя стоеше, замръзнала, с отворена уста. След това се върна при Конлан и го обгради, сякаш галеше тялото му за момент, а след това изчезна в кожата му. Но той въобще не беше мокър.
Тя затвори уста, сигурна, че изглежда като идиот, особено когато усмивката му премина в смях. По дяволите, но той беше наистина секси, когато се смееше. Нервите й, които вече бяха раздразнени от свръхдозата тестостерон и, добре де, от очевидното сексуално напрежение в стаята, се разбиха на още по-малки парченца.
Тя се облегна на стената и потърка раменете си с длани, опитвайки се да се отърве от настръхването.
— Не, обикновено не правя това, което се очаква — отвърна и опита да се върне към нормалността на предишния им разговор. — Трябва да чуеш за нещата, които сестра ми правеше, за да ме спре да не издрънкам тайните й пред момчетата. Между другото, сръчен номер с водата.
Той се настани удобно обратно в стола, запазвайки дистанция, като очевидно се опитваше да я успокои.
— Благодаря. Мога да правя и животни от балони.
— Обзалагам се, че можеш.
Той й се ухили.
— Никога не съм имал сестра. Бяхме само Вен и аз. Имаш ли други сестри? Или братя?
— Не, само двете сме. Мама и татко починаха, когато бяхме малки и развихме имунитета, „ние срещу света“. Приемните семейства… — тя прехапа устни. — Научихме се да не се привързваме към хората. Обикнеш някого и той си отива.