Възраждането на Атлантида
- Автор: Дей Алиса
- Серия: Воините на Посейдон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрия Петрова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Възраждането на Атлантида». Краткое содержание книги:
Когато тя го призовава…
Райли Доусън е много повече от предана социална работничка във Вирджиния Бийч. Тя е дарена с мисловна връзка, до която единствено атлантите са имали достъп в продължение на хиляди години. Фактът, че е „емпат“, вероятно обяснява нейната изпълнена с копнеж близост с мътните вълни на океана, убежището, което сякаш й осигуряват и сексуалните импулси, които изглежда се излъчват от дълбините му…
Той идва.
Конлан, върховният принц на Атлантида, излиза на повърхността с мисия, да върне откраднатия тризъбец на Посейдон. Но нещо друго го завладява — интимните емоции — и желания — на един човек. Неустоимо привлечен от тайнствената красавица, Конлан скоро споделя с нея повече от своите мисли. Но в разгара на битката за възвръщането на силата на Посейдон, колко дълго може забранената любов да продължи между две различни души от два различни свята?
Райли се отърси от меланхолията. Едва ли това беше нещо, което той искаше да чуе. Само че изглеждаше заинтересован. Той чувстваше, че е заинтересован.
— Куин е… ами, тя е един вид крехка. Винаги съм се грижила за нея, въпреки, че е малко по-голяма.
Нямаше голям смисъл да споделя семейната си история, докато бе облегната на стената, затова тя предпазливо пристъпи напред и се настани на края на леглото.
Готова да скочи встрани от него, ако я приближи.
Или бе готова да скочи върху него, ако я приближи?
Тя безмилостно изтласка тази мисъл от ума си. Никакво мислене за секс, никакво мислене за секс, никакво…
— Мислене за секс — довърши той.
— Какво? — ахна тя, изумена да чуе как Конлан изрича мислите й. Въпреки че може би не трябваше да се изненадва, като се имаше предвид как споделяха чувствата си. Все пак можеше да усети лицето й да пламва отново. Една от радостите на това да си червенокос, бе склонността да се изчервяваш като къща в пламъци. Не допринасяше особено за хладнокръвно изражение.
Той сключи ръце и ги положи в скута си, след което погледна нагоре, за да срещне погледа й.
— Трябва да поговорим за това. Напрежението. От привличането помежду ни, което е много силно. Наистина е… — той направи пауза и прочисти гърло. — Силно.
Тя се засмя леко.
— Да. Разбирам, че според теб е силно. Е, не е като да обикалям наоколо и да скачам на всеки готин чуждестранен принц, който се изпречи на пътя ми. Не че каквито и да било кралски особи се размотават в квартала ми, но знаещ какво имам предвид. Силно.
Онази самодоволна, чисто мъжка усмивка се завърна на лицето му, която, напук на всеки феминистки принцип, който й бе известен, по някакъв начин я караше да иска да положи устни върху него.
Навсякъде по него. Вълна от топлина я обля и тя изстена.
— Конлан, не зная за какво е всичко това. Може ли да е… може ли да е някакъв страничен ефект от това, че разчитам емоциите ти? Може би ще реагирам по този начин на всеки атлантидец, когото срещна.
Той мигновено се напрегна в стола си и се наведе напред, а кокалчетата на сключените му в скута ръце побеляха.
— Каквато и да е причината, Райли — процеди през стиснати зъби. — Изглежда не съм способен да понеса мисълта да реагираш по този начин на който и да е друг мъж, атлантидец или не.
Тя го наблюдаваше, докато той видимо се бореше за контрол, ноздрите му се разшириха и дишаше дълбоко, а белите линии се задълбочиха в ъгълчетата на устата му. Мисълта, че тя му причинява това — кара го да изгуби контрол, дори малко — беше странно възбуждаща. Много. Особено след като имаше чувството, че той не бе от типа, който губеше контрол чак до такава степен. Все пак бе влизала в ума му. Безкомпромисен контрол, дълг и чест. Нямаше особено много спонтанност или безгрижно щастие.
И болката. Никога нямаше да забрави болката.
— Конлан, не че насърчавам това неандерталско поведение, но мисля… мисля, че това няма да е проблем — осмели се тя. — В края на краищата, до известна степен забравих, че брат ти току-що беше в стаята. Той дори изглежда като теб и трябва да има доста от същото, носещо суперсили атлантско ДНК, нали?
Конлан се усмихна леко и кимна, все още стискайки ръце.
— Е, нямаше нищо. Нищичко — каза тя, свивайки рамене. — Имам предвид, той изглежда страхотно и всичко останало… — Конлан пак издаде онзи странен ръмжащ звук ниско в гърлото си и тя вдигна ръце с дланите навън. — Имах предвид, че той изглежда добре, но не изпитах никакъв порив да сваля дрехите му и да го оближа целия или нещо подобно — довърши Райли с усмивка.
Тогава осъзна какво беше казала току-що. О, мамка му.
Конлан също не го беше пропуснал, ако се съдеше по изражението на лицето му. Изражение, което говореше, че той също иска да я оближе цялата.
Топлина се вряза в нея, принуждавайки я буквално да стисне краката си един в друг срещу влажността, която заплашваше да се разлее навън.
Добре, това е лошо. Мислите за готин принц, ближещ някой — ъ-ъ, нещо… са забранени.
Той прекара ръка през прелестната си черна коса и изхвърча от стола. След което започна да крачи на свой ред.
— Райли, докато не разберем защо реагираме по този начин един на друг, може би е по-добре да стоим настрана.
— Да, добре. Всъщност, защо не ме заведеш обратно в къщата ми… или просто ми повикай такси, да, такси би било добре и ще ти се махна от главата — каза тя, необяснимо наранена, че е произнесъл на глас същото нещо, което тя си беше мислила допреди миг.