Обречени на безсмъртие
- Автор: Плъм Ейми
- Серия: Ревенант #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Обречени на безсмъртие». Краткое содержание книги:
— Мислех да отидем в едно ресторантче в Четиринайсети район — предложи тя.
Венсан и Амброуз се спогледаха тъкмо когато мобилният на Джорджия звънна.
— Извинете — рече тя и се обърна, за да се обади.
— Кварталът не е от любимите ни — подхвърли тихо Амброуз.
— Защо?
— Там е тяхна територия. Става въпрос за хората, за които ти разказвах. За „противниковия отбор“ — обясни Венсан и бързо вдигна поглед, за да се увери, че Джорджия не ни е чула.
— Какво могат да ни направят, докато сме в оживен квартал, още повече, че сте с две човешки жени? — попитах аз Амброуз.
Той остана загледан пред себе си за няколко секунди, след това кимна и се обърна към мен:
— Жул каза да ти предам: „Здрасти, красавице!“.
— Я внимавай! — предупреди Венсан.
— Казва: „И какво ще направиш?“ — продължи Амброуз и сръчка Венсан.
— Жул е… тук ли е? Сега тук ли е? — попитах изумено.
— Да — потвърди Венсан. — Тази вечер очевидно нямаме работа и той настоя да дойде. Каза, че не искал да изпусне купона.
— Мога ли да говоря с него?
— Когато спим, ни чуват единствено другите ревенанти, хората не могат. Затова Жул чува какво казваш, но може да ти отговори единствено с моя помощ или с помощта на Амброуз. Внимавай! — Посочи Джорджия, която тъкмо приключваше разговора.
— Жалко — заяви тя. — Двама приятели щяха да дойдат с нас, но се оказва, че са заети.
— Тръгваме ли? — попита Амброуз и предложи ръка на Джорджия като истински джентълмен. Тя се разсмя, очарована от жеста, преплете пръсти с неговите и двамата се отправиха към стълбите.
Щом се отдалечиха достатъчно, аз заговорих:
— Здравей, Жул!
Венсан се разсмя.
— Май някой е хлътнал.
— Как така? — попитах аз.
— Жул помоли да ти предам, че е съкрушен, след като си си паднала по скучен тип като мен. Много му се иска да заеме моето място и да ти покаже как един зрял мъж умее да се държи с дамата си. — Заговори на въздуха: — Да, приятелче, мечтай си. По-възрастен си с мизерни двайсет и седем години, така че, чупката!
Пресметнах бързо наум. Жул ми беше казал, че е роден в края на деветнайсети век. Значи Венсан беше роден през двайсетте години на миналия век. Усмихнах се и запазих тази информация за по-късно. След като не искаше да ми каже нищо, може пък сама да успеех да се справя.
Излязохме от метрото близо до ширналото се гробище „Монпарнас“ и тръгнахме по улицата само за пешеходци, осеяна с барове и кафенета. Спряхме пред ресторант, където чакаше тълпа от поне двайсет човека.
— Пристигнахме! — посочи ентусиазирано Джорджия.
— Джорджия, погледни колко хора чакат. Има да висим цяла вечност, докато седнем.
— Прояви малко доверие към по-голямата си сестра — успокои ме тя. — Една приятелка работи тук. Сигурна съм, че ще ни намери маса веднага.
— Добре, върви. Ще те чакаме тук — съгласих се аз и поведох Венсан и Амброуз на другия тротоар, далече от тълпата. Облегнахме се на близка витрина и се загледахме след Джорджия, докато тя си проправяше път през събралите се.
— Описа ми я съвършено точно — усмихна се Венсан, прегърна ме и ме притисна до себе си с много обич.
— Сестра ми е истински феномен — отвърнах и се насладих на прегръдката.
Амброуз беше застанал от другата ми страна и отмерваше някакъв ритъм с глава. Спря неочаквано и погледна настойчиво Венсан.
— Венс, Жул каза, че Агента е в квартала. На няколко пресечки оттук.
— Знае ли, че сме тук? — попита Венсан.
Той поклати глава.
— Май не.
Венсан се отдръпна.
— Кейт, трябва веднага да се махнем оттук. Веднага.
— Ами Джорджия! — попитах и погледнах към остъклената врата. Сестра ми беше вътре и говореше с управителката.
— Ще я повикам — отвърна той и си проправи път сред чакащите.
В същия момент двама мъже, които минаваха покрай нас, се блъснаха силно в Амброуз и го притиснаха към стената. Той изпъшка, опита се да ги хване, но те се дръпнаха и забързаха нанякъде, а той се свлече на земята.
— Ей! Спрете! — извиках след тях, когато завиха зад ъгъла. — Някой да ги спре! — изкрещях към тълпата на другия тротоар. Хората се обърнаха в посоката, в която сочех, но мъжете бяха изчезнали. Всичко се случи толкова бързо, че никой не забеляза какво се е случило.