Вината в нашите звезди
- Автор: Грийн Джон
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт-България
- ISBN: 978-954-270-826-1
- Переводчик: Анна Стоева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Вината в нашите звезди». Краткое содержание книги:
Мъдър, дързък и суров, „Вината в нашите звезди“ на Джон Грийн е труден за преглъщане роман за смешното и трагичното в това да си влюбен и… на крачка от смъртта.
— Все някъде е — отвърна той, а след кратко мълчание додаде: — Едно наблюдение: би било страшно яко да летиш със супербърз самолет, който може да преследва изгрева около земята.
— Така щях да живея по-дълго — заявих аз, а той ме погледна накриво. — Нали знаеш, заради относителността или каквото беше там. — Все още изглеждаше объркан. — Понеже остаряваме по-бавно, когато се движим бързо, а не когато стоим на едно място. Така че в този момент за нас времето тече по-бавно, отколкото за хората на земята.
— Колежанки — изсумтя той. — Винаги са толкова умни.
Подбелих очи. Той побутна крака ми с коляно (истинското) и в отговор аз побутнах неговия.
— Спи ли ти се? — попитах го.
— Никак даже — отвърна той.
— На мен също — отговорих аз. Приспивателните и наркотичните вещества при мен нямаха същото въздействие, както при нормалните хора.
— Искаш ли пак да гледаме филм? — попита той. — Имат филм с Натали Портман от нейния хейзълски период.
— Избери нещо, което не си гледал.
В крайна сметка гледахме „300“ — военен филм за 300 спартанци, които защитават Спарта срещу нахлуващата персийска армия, наброяваща над един милион мъже. Филмът на Огъстъс отново започна преди моя и всеки път, когато го чувах да казва „Проклятие!“ или „Фатална грешка!“, някой биваше убит по-особено гаден начин, така че накрая се наведох над страничната облегалка и поставих глава на рамото му, за да виждам неговия екран и този път да гледаме филма заедно.
Тъй като в „300“ участваха внушителен брой голи до кръста, обилно намазани с олио мускулести млади мъже, гледката беше приятна за очите, но иначе действието се изразяваше в поголовно размахване на мечове без кой знае какъв художествен ефект. Докато купищата трупове на персийци и спартанци растяха, не можех да си обясня защо персийците бяха толкова зли, а спартанците — толкова готини. „Съвремието — ако трябва да цитирам ВС — има предпочитание към онези битки, в които хората не губят нищо ценно, освен своя живот.“ Същото важеше и за тези воюващи титани.
В края на филма, когато почти всички са избити, идва онзи откачен момент, в който спартанците започват да трупат телата на мъртвите едно върху друго, за да издигнат стена от трупове. Мъртвите се превръщат в масивна блокада, препречваща пътя на персийците към Спарта. При вида на това безсмислено насилие аз извърнах очи за миг и попитах Огъстъс:
— Колко хора мислиш, че са умрели?
Но той ми направи знак да мълча.
— Шшт, шшт. Идва най-хубавото.
Персийците се втурнаха в атака, но докато се изкачат по стената на смъртта, спартанците успяха да заемат високите позиции на върха на планината от трупове и тъй като телата не спираха да валят, стената от мъченици ставаше все по-висока и трудна за изкачване, като през цялото време всички размахваха мечове и пускаха стрели, а от планината на смъртта се лееха реки от кръв и прочее.
Накрая вдигнах глава от рамото му, за да си поема въздух от тази поголовна сеч, и започнах да го наблюдавам, докато гледаше филма. Не можеше да сдържи глуповатата си усмивка. Тогава присвих очи към собствения си екран и загледах как планината от персийски и спартански тела растеше. А когато персийците най-сетне надвиха спартанците, хвърлих поглед към Огъстъс. Въпреки че добрите току-що бяха изгубили, той изглеждаше искрено щастлив. После отново се сгуших в него, но останах със затворени очи, докато битката не приключи.
Щом тръгнаха финалните надписи, той махна слушалките от главата си и каза:
— Извинявай, бях погълнат от благородството на саможертвата. Какво каза преди малко?
— Колко хора мислиш, че са умрели?
— Искаш да кажеш колко измислени хора са загинали в този измислен филм? Не достатъчно — пошегува се той.
— Не, имам предвид изобщо. Колко хора мислиш, че са умрели въобще?
— Случайно знам отговора на този въпрос — отвърна той. — В момента има седем милиарда живи хора и около деветдесет и осем милиарда умрели.
— О! — учудих се аз. Смятах, че живите са много повече от умрелите, след като населението на земята растеше с такива големи темпове.
— На всеки жив се падат по четиринайсет мъртви — обясни той. Надписите продължаваха да текат. Предполагам, беше нужно време, за да се идентифицират всички трупове. Главата ми още лежеше на рамото му. — Преди няколко години направих проучване по въпроса — обясни Огъстъс. — Тогава се чудех дали е възможно всички да бъдат запомнени. Тоест, ако се организираме и починалите бъдат разпределени между живите, ще има ли достатъчно живи хора, за да бъдат помнени всички умрели?