Хартиени градове

— Бен, спри да говориш като задник и всичко ще е наред.

Той не спря, говори още доста, но накрая затворихме.

Легнах и започнах да се чувствам истински депресиран. Категорично отказвах да допусна каквото и да е чувство на тъга, че не отивам на бала, но бях се надявал, че ще намеря Марго. Колко тъпо, колко наивно, чак ме беше срам от себе си! Бях си представял… как ще се върнем у дома точно навреме за бала, примерно късно в събота вечер, и как ще влезем в Хилтън, в балната зала, облечени в джинси и раздърпани тениски, точно за последния танц, и как ще танцуваме, и всички ще ни гледат, и ще ни сочат, и ще се дивят, че Марго се е върнала. И после как ще танцуваме фокстрот, и как ще се махнем от там. И как ще идем да ядем сладолед във Френдлис. Така че, да, таях своите смешни, нереални фантазии за бала. Точно като Бен. Но аз поне не занимавах никого с тях.

Понякога Бен беше такъв егоцентричен идиот. И тогава трябваше да си напомням защо го харесам. Ако не друго, някои от идеите му бяха велики, колкото и изненадващо да звучи. Идеята с вратата беше много добра. Е, не се получи, но въпреки това беше добра. Явно Марго е имала предвид друго. Нещо, с което да ми каже, да ми подскаже. На мен.

На мен.

Следата беше за мен. Вратите бяха мои! Моите врати!

За да стигна до гаража, трябваше да мина през всекидневната, където майка ми и баща ми гледаха телевизия.

— Искаш ли да гледаш? — попита тя. — Всеки момент ще разрешат случая.

Беше един от онези сериали… „познай кой е убиецът“.

— Не, благодаря — казах и се изнизах към кухнята и от там към гаража. Намерих голяма отвертка, напъхах я под колана на късите си гащи и го затегнах здраво. Взех си бисквита от кухнята и минах през всекидневната. Походката ми беше суперстранна с това остро нещо в гащите. Докато те гледаха развръзката на мистерията, аз започнах да вадя вратата от трите панти, на последната тя изскърца и започна да се накланя заканително, затова я завъртях докрай на другата страна и я опрях на стената, измъкнах я от последната панта и видях малко листче хартия — колкото нокътя на палеца ми. Било е там през цялото време. Типично за Марго! Защо да сложи нещо за мен в нейната стая, като може да го сложи в моята? Зачудих се кога го е направила, как е влязла. И се усмихнах.

Беше парче от вестник „Орландо Сентинел“, откъснато от горния му край. Познах, че е от този вестник, защото в ъгъла на парчето пишеше „… до «Сентинел», 6 май, 2“. Точно на този ден тя замина. Бележката беше от нея. Познах почерка й.