Безсънна (Търсачът в дълбините)

— Ау, сериозно ли? Това е много лошо — каза Ариадна, като изпърха разочаровано с неестествено дългите си мигли. — Антоний винаги е звучал толкова романтично на хартия.

— Шекспир може да направи всеки привлекателен — отбеляза Мат, усмихвайки се, когато видя, че зараждащото се увлечение на Ариадна към един мъртвец бе смазано. Обърна се към Хелън:

— Знаеш ли, наистина е хубаво да те видя да се смееш, Лени.

— Е, петък вечер е. Помислих си — какво, по дяволите? — пошегува се Хелън, но никой не се засмя. Всички, освен Касандра се взираха в нея с очакване. — Какво? — запита тя най-накрая, когато мълчанието се проточи твърде дълго.

— Нищо — отговори Клеър, леко раздразнена. Тя се изправи и се протегна, давайки знак, че, що се отнася до нея, вечерта е приключила. Схващайки намека й, Касандра излезе от стаята, без дори да се сбогува. Всички останали се изправиха и започнаха да си събират нещата.

— Искаш ли да останеш и да гледаме някой филм? — обърна се Джейсън към Клеър с надежда. Огледа се наоколо, за да покаже, че поканата се отнася за всички. — Петък е.

Мат хвърли поглед към Ариадна. Тя се усмихна и го насърчи да остане, а после всички погледнаха Хелън. Тя не искаше да се прибира вкъщи сама, но знаеше, че не може да понесе да седи в тъмна стая с две все още неоформени двойки с бушуващи хормони.

— Ще съм заспала още преди да извадим пуканките от микровълновата — излъга Хелън и се насили да се засмее. — Вие се забавлявайте, но мисля, че е по-добре аз да си почина.

Никой не й възрази, нито се опита да я убеди да остане. Докато излизаше навън, Хелън се запита дали не се въздържаха да възразят по-убедително, защото знаеха, че тя има нужда да се наспи, или защото не я искаха наоколо. Не можеше да ги вини, ако предпочитаха да я няма — никой не обича излишните хора, а един излишен човек с разбито сърце е още по-лош вариант.

Вдишвайки с пълни гърди свежия хладен есенен въздух, тя вдигна лице към ясното нощно небе с намерението да литне.

Погледът й беше привлечен от трите ярки звезди на Пояса на Орион и тя се усмихна на съзвездието, мислейки си „хей, симпатяга“.

Изпита внезапен порив да се прибере вкъщи пеш, вместо да лети. От Сиасконсет до къщата й беше далече, почти цялата дължина на острова, но напоследък беше свикнала да прекарва цели часове, скитайки се из тъмното. Напъха юмруци в джобовете си и тръгна с усилие по пътя, без да се замисли повече. Когато хвърли поглед към небето, осъзна, че това, което наистина искаше, беше да бъде с Орион, дори и ако този Орион беше просто куп мразовити звезди. Липсваше й.

Хелън беше преполовила Майлстоун Роуд, питайки се дали някой ще я помисли за луда, ако я завари да върви право през тъмната вътрешност на острова посред нощ, когато телефонът й избръмча. Номерът беше скрит. За миг се зачуди дали е Орион. Отговори бързо, с надеждата, че е той. Когато чу гласа на Хектор от другата страна, така се стресна, че едва успя да изпелтечи някакъв поздрав.