Безсънна (Търсачът в дълбините)

— Къде е гнездото? Близо до моята къща ли? — изкрещя той трескаво, надвиквайки бушуващия вятър.

— У съседите ми. Лукас, спри! — Хелън беше изплашена не от него, а че се движеха толкова бързо. Той забави скоростта и се обърна с лице към нея, но не спря напълно, нито пусна ръката й. Като долетя по-близо, я погледна право в очите, търсейки лъжа.

— Ужили ли те?

— Не.

— Хектор ли ти каза да отидеш да потърсиш гнездото му сама? — Думите му бяха изречени толкова бързо, че тя почти нямаше време да проумее какво казва.

Главата я заболя, а зрението й се размъти. Бяха толкова високо, че въздухът беше опасно разреден. Дори полубоговете не можеха да оцелеят в космоса, а Лукас беше довел Хелън чак до ръба.

— Хектор каза да не се приближавам до него… но исках да видя сама, преди да накарам всички да изпаднат в паника. Лукас, трябва да се снишим! — изрече умолително тя.

Лукас сведе поглед към гърдите на Хелън и видя как те шумно се присвиват навън и навътре, докато се бореше за кислород. Приближи се и тя почувства как той споделя с нея малкото въздух, с който се беше обгърнал. Полъх на кислород докосна леко лицето й. Тя вдиша и на мига се почувства по-добре.

— Можем да си призовем още годен за дишане въздух, но трябва първо да се отпуснеш — каза Лукас. Отново звучеше като себе си.

— Колко високо сме? — Тя се взираше в него, шокирана, че се държи мило с нея. Не знаеше какво друго да каже.

— Погледни надолу, Хелън.

Замаяна, тя проследи погледа му към гледката под тях.

Двамата с Лукас се носеха в безтегловност над бавно въртящата се Земя, като само я гледаха. Черно небе поръбваше бяло-синята мъгла на атмосферата, която обвиваше планетата като пелена. Безмълвието и чернотата на космоса само подчертаваха колко скъпоценно, колко удивително всъщност беше тяхното островче на живота.

Това беше най-красивото нещо, което Хелън бе виждала, но не можеше да му се наслади напълно. Знаеше, че ако някога отново се издигнеше толкова високо, щеше винаги да помни, че Лукас я беше довел тук пръв. Сега това също беше нещо, което споделяха. Беше толкова объркана, че й се доплака. Напълно случайно, Лукас бе предявил право на владение над още едно късче от ума й, а именно той й беше наредил да стои далече от него.

— Защо си правиш труда да ми показваш това? Или изобщо да ме учиш на нещо? — попита Хелън, задавяйки се с думите. — Ти ме мразиш.

— Никога не съм казвал това. — В гласа му нямаше емоция.

— Трябва да се спуснем на земята — каза тя, като се насили да отмести очи от лицето му. Не беше честно. Не можеше да го остави да си играе така с нея.

Лукас кимна и хвана здраво ръката й. Тя се опита да я отдръпне, но Лукас упорстваше.