Проклятието на черната луна
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1302-9
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Проклятието на черната луна». Краткое содержание книги:
Отворих вратата, за да изляза в уличката, дръпнах се, тръшнах вратата обратно и застанах там на път да се хипервентилирам.
Гаражът, в който Баронс държи баснословната си колекция автомобили, се намира точно зад книжарницата, през уличка, която е приблизително осем метра широка. Множество прожектори от външната страна осветяват пътя между двете, осигурявайки безопасен от Сенките проход дори в най-тъмната нощ. За съжаление, още не сме изобретили вечната светлина. Крушките изгарят, батериите умират.
Няколко от светлините на фасадата на гаража бяха изживели полезния си живот през нощта. Не толкова, че да забележа на фаровете на вайпъра и на меката светлина, идваща от задните прозорци на книжарницата, но достатъчно, за да създадат процеп от възможност за една истински предприемчива Сянка, а за зла беда една от тях засенчваше прага ми.
Бях небрежна, защото бях уморена. Трябваше да огледам и да проверя прожекторите на сградите в момента, в който се появиха пред мен. Благодарение на изгорелите крушки, една линия от мрак сега минаваше през центъра на уличката, където светлината, хвърляна от съседните сгради, не се съединяваше и масивната Сянка, която беше толкова обсебена от мен, колкото и аз от нея, беше успяла да се вмъкне в цепнатината, създавайки мастиленочерна стена, която се извисяваше на три етажа височина и се простираше по цялата дължина на книжарницата, като по този начин не ми позволяваше да пресека улицата.
Бях отворила вратата, за да я открия, извисяваща се над мен, като алчно, мрачно цунами, което ме чака да се приближа и да ме удави в своята смъртоносна прегръдка. Бях 99,9% сигурна, че не би могла да го направи, че е впримчена в своята заплашителна форма на стена от светлината от двете ù страни, но все пак оставаше ужасяващият 0,1% съмнение в ума ми. Всеки път, щом помислех, че познавам границите ù, грешах. Повечето Сенки се дръпваха само от възможността за най-бледата и най-разсеяна светлина. Само размахването на едно от фенерчетата ми в посока на Мрачната зона обикновено ги караше да се пръснат.
Но не и тази. Ако светлината им причиняваше болка, явно тази огромна агресивна Сянка ставаше по-корава, а прагът ù на болка се увеличаваше. Също като мен, тя се развиваше. Мечтаех си и аз да съм толкова опасна.
Бръкнах в якето, сграбчих по едно фенерче във всяка ръка и рязко отворих вратата.
Едно от фенерчетата ми не пожела да светне. Паднали батерии. Бедата никога не идва сама. Хвърлих го и сграбчих друго от колана. Още две изскочиха с него, паднаха на земята, затракаха надолу по стълбите и се изтъркаляха по уличката, незапалени и изгубени.
Оставаха ми две. Това беше нелепо. Трябваше да измисля по-добър начин да се пазя, вместо да мъкна фенерчета с мен навсякъде, където отидех.
Включих друго и си наредих да стъпя навън на паважа.
Краката не ме послушаха.
Насочих едно от фенерчетата право към Сянката. Мастилената стена се отдръпна и се отвори дупка с точния диаметър на лъча. Можех да видя, че стената нямаше и три сантиметра дебелина.
Въздъхнах с облекчение. Все още не можеше да понася директна светлина.
Огледах я внимателно. Пътят ми до книжарницата не беше напълно отрязан. Можех да мина вляво, успоредно на извисяващия се мрачен облак, докато стигна края на сградата, където светлините на зарзаватчийницата в съседната сграда я спираха да се разпростре още по-нататък, после да свия към предната врата и да вляза.
Проблемът беше, че нямах необходимите нерви и не бях напълно сигурна, че би било разумно. Ами ако почти в края на стената от Сянката крушката от сградата на зарзаватчийницата изгореше? Обикновено бих изхвърлила шансовете това да се случи в царството на абсурда, но ако имаше нещо, което бях научила през последните няколко месеца, то е, че абсурдното всъщност е „най-вероятното, което може да се случи на МакКайла Лейн“. Нямах намерение да рискувам. Имах фенерчетата си, но не можех да осветя с тях всяка част от тялото си наведнъж и със сигурност не можех да го осветя цялото.
Можех да повикам В’лане. Той ми беше помогнал да се отърва от Сенките преди. Разбира се, с В’лане винаги има цена, а трябваше и отново да му позволя да постави името си на езика ми.
Помислих за мобилния си телефон. Имаше три номера, записани в него: Баронс, АНМСМ и АУ.
На АНМСМ, което беше не толкова изтънченото съкращение на Баронс за „Ако не можеш да се свържеш с мен“, щеше да отговори тайнственият Риодан, който, въпреки че Баронс твърдеше, че говори твърде много, не беше споделил нищо полезно с мен в скорошния ни кратък телефонен разговор. Нямах желание да подмамвам никой друг в близост до твърде агресивната Сянка. Исках няколко дни на отдих за смъртта, която тежеше на съвестта ми.