Хайка за вълци
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Хайка за вълци». Краткое содержание книги:
Изпи чашката си наведнъж и понечи да стане, но в това време едно момиче мина покрай трендафиловия храст и дойде при тях. Николин го мярна още като прекосяваше двора, ала някак си не повярва на очите си, така недействителна му се стори появата на момичето. Мина му през ум, че и тя е другоселка като него и като него идва да пита за нещо в първата къща на пътя й, но в същото време бе забелязал, че момичето не се обади от вратника, както правят външните хора. Вървеше като градските жени, сякаш стъпваше на пръсти, а ръцете си държеше отпред под гърдите. Дядо Мацко я видя едва когато тя поздрави госта с добре дошъл и му подаде ръка. Николин стана от столчето, свали шапката си и остана прав.
— А, момичката ми! Момичката ми, душичката ми! — възкликна дядо Мацко и се засмя с глас. — Дваминката с нея си живеем, гледаме се като писани яйца. Сирачета сме, аз без бабичка, тя без майчица. Ей тъй, като…
— Тате! — прекъсна го дъщерята, като да се кара на малко дете. — Ти си се напил и говориш глупости.
— Грях ти на душата, Моне, как тъй ще съм се напил! Почерпихме се със свака ти Митя, да му е живо именцето, и толкоз. Моне, тоз момък е от Деветаковия чифлик. Хубав момък, добър момък, падна ми на сърце, ама не пие, хич не пие. Наздраве да ти е, Николинчо!
Гаврътна още една чашка и тя го довърши напълно, заплете език и започна да се кандилка на столчето. Имаше опасност да падне и Мона го хвана за ръката.
— Тате, стани да си легнеш!
Без да възрази с дума или жест, дядо Мацко стана и дъщеря му го отведе в къщи. Николин отново остана сам и отново се притесни, особено като узна, че момичето е стопанка на къщата. Остави го, без да му каже дума, а това означаваше, че трябва да си върви. Беше развързал повода на коня и сложил крак на стъпенката на кабриолета, когато чу гласа й зад себе си. За няколко минути бе успяла да облече друга блузка, на светловиолетови цветчета, тъмна тясна пола, да обуе обувки с високи токчета и ето че пристъпваше леко и грациозно към кабриолета. Вечерният здрач неусетно бе потулил всичко наоколо в тъмни сенки, само косата й, отразила последните отблясъци на залеза, светеше като стрък меднозлатиста пшеница.
— Тръгвате ли си, господин Михалков? Защо така изведнъж? Тати каза, че току-що сте дошли — говореше тя, като пристъпваше към него. Гласът й бе приглушен и мек, синьо-зелените й очи изглеждаха още по-светли в сумрака. — Не му забелязвайте, напил се е и не знае какво приказва и върши. На годината веднъж или два пъти пийва, става му лошо и не може да се държи на краката си.
— Стар човек, какво да му забелязвам — каза Николин, като се държеше с една ръка за седалката на кабриолета. — Пийнал си, развеселил се. Показа ми къщата на Баракови, поразприказвахме се и ме покани да поседнем.
— Не сте ли идвали досега в нашето село?
— Не ми е падало път насам. На половин час сме оттука, ама не съм идвал.
— И аз не съм ви виждала — каза Мона. — Ходила съм много пъти в Орлово, но не съм ви виждала. А защо бързате, защо не останете малко? — Тя стоеше на една крачка от него и Николин долавяше дъх на парфюм. Учителка ще е, помисли той, щото е облечена като онези градски жени, дето идват в чифлика на гости, има обноски като тях и като тях мирише на хубаво. — Ще ви заведа на сватба.
— На сватба ли? Каква сватба?
— Жени се една приятелка от махалата, ей там, през няколко къщи. Ще се запознаете с нашите младежи, ще се повеселите. — Мона го гледаше спокойно и изпитателно, кривнала леко глава към рамото си, а той мълчеше. — Защо се колебаете толкова много, сякаш през огън трябва да минете. Хайде, заведете ме поне дотам, че вече притъмня и сама не мога да отида. Ако не ви хареса, можете да се върнете и да се приберете в чифлика.
Да отиде на сватба, и то в чуждо село, и то с момиче, за него наистина бе равностойно да мине през огън. От осем години живееше в чифлика, който отстоеше само на два километра от Орлово, но нито веднъж не бе отишъл при младежите на седенки, по вечеринки или по празници. Общуването с непознати хора му причиняваше някакво вътрешно безпокойство и напрежение, което не можеше да превъзмогне. Впрочем за тази страна на характера му ще стане дума по-късно, а засега само ще добавим, че с жени беше му се случвало да разговаря много рядко, и то само с тези, които идваха на гости в чифлика. Към тях изпитваше свян и страхопочитание, каквито слугите изпитват към високопоставените дами. Според него и Мона спадаше към категорията на тези дами, на които бе свикнал да се подчинява и услужва, тъй че трябваше да я изпроводи до сватбата.