Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Тя ми се изсмя в очите и каза:
— Аз си имам програма и докато имам тази програма, спазвам я.
Не знаех за каква програма става дума. Това беше още преди да се появи Сен-Сен Пъкит. Преди той да започне да се ползува от нейната дарба да залага на печелившото число.
Но когато сложих ръка на ключа и погледнах към Сади Бърк, никакви такива мисли не ми минаха през ума. Разказвам това само за да обясня що за жена беше тази, която стоеше до кревата и съзерцаваше останките, докато аз държах ръката си на ключа, що за жена беше Сади Бърк, изминала такъв дълъг път благодарение на умението да си държи езика зад зъбите, макар че тази вечер го изтърва.
Поне аз така виждах нещата.
Завъртях ключа, двамата с нея излязохме в коридора и си пожелахме лека нощ.
Трябва да е било към девет на другия ден, когато Сади почука на вратата ми и аз, като парче подгизнало дърво, изръчкано от дъното на някое блато, изплувах едва-едва на повърхността от мътните дълбини на съня. Отворих вратата и подадох глава.
— Слушай — каза тя без никакви формалности, — Дъфи отива на оня панаир и аз тръгвам с него. Трябва да поговори с местните клечки. Той искаше да вдигне рано и ливадата, за да се срещне с народа, но аз му казах, че оня не се чувствува добре и ще дойде по-късно.
— Ясно — казах. — Макар да не ми плащат за това, ще гледам да ви го доставя.
— На мен ми е все едно дали той ще дойде, или не — каза тя. — Пука ми.
— Независимо от това ще гледам да го докарам.
— Както искаш — извърна се и тръгна по коридора с отривистата си походка.
Погледнах през прозореца и като видях, че отново ме чака цял един ден, обръснах се, облякох се и слязох долу да изпия чаша кафе. После се качих до моята стая и почуках. Отвътре долетя някакъв странен звук — като че някой надуваше обой в буре с пух. Влязох. Предната вечер бях оставил вратата незаключена.
Часът минаваше десет.
Уили лежеше на кревата. В същата поза със сако, все тъй нагъчкано под мишниците, с ръце, сключени на гърдите, и бледо ясно лице. Пристъпих до кревата. Главата му остана неподвижна, но очите се завъртяха към мен по такъв начин, че почти очаквах да чуя как ще изскърцат в орбитите.
— Добро утро — казах аз.
Той поотвори уста, езикът му се плъзна по устните, опипа ги внимателно и ги навлажни. После Уили се усмихна едва-едва, сякаш се опасяваше да не се спука кожата на лицето му. И тъй като това не стана, той прошепна:
— Аз май се напих снощи.
— Има такова нещо.
— За първи път ми се случва. Никога не съм се напивал. И само веднъж в живота си съм опитвал уиски.
— Зная. Луси е против пиенето.
— Но сигурно ще ме разбере, като й обясня — каза той. — Ще разбере какво ме е довело до това. — И потъна в размисъл.
— Как се чувствуваш?
— Нормално. — Изправи се на кревата и спусна крака на пода. Седеше тъй по чорапи, анализирайки състоянието на организма си. — Да — заключи, — чувствувам се нормално.
— Ще отидеш ли на митинга?
Той извърна с усилие глава и ме погледна изпитателно, като че аз трябваше да отговоря на този въпрос.
— Защо питаш?
— Ами… всякакви неща стават.
— Да — каза, — ще отида.
— Дъфи и Сади вече отидоха. Дъфи иска да се пораздвижиш между народа.
— Добре — отвърна ми. После, вперил поглед в някаква точка на пода, на десетина стъпки от краката си, отново заоблизва устните. — Жаден съм.
— Организмът се обезводнява, когато човек изпие прекалено голямо количество алкохол — обясних аз. — Но алкохол се пие само по този начин. Само така човек има полза от него.
Но той не ме слушаше. Вече беше станал и се помъкна към банята.
Дочух плисък на вода и шумни глътки и въздишки. Изглежда, пиеше направо от крана. След минута шумът заглъхна. Известно време беше съвсем тихо. После се разнесе друг шум. С това мъките завършиха.
Появи се на прага на банята с лице, оросено от студена пот, подпря се с две ръце на рамката на вратата и ме изгледа с тъжен укор.
— Защо ме гледаш така — казах, — уискито си беше много хубаво.
— Повърнах — рече жално той.
— Не си нито първият, нито последният. Освен това така ти се отваря място да излапаш едно голямо парче сочно, печено на шиш свинско.
Тази шега май не му се видя много уместна. Както и на мен. Но не я прие и като крайно неуместна. Просто стоеше, подпрян с две ръце на рамката на вратата, и ме гледаше като глухоням. После изчезна отново в банята.