Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— О, господи! — изпъшка тя и се обърна към мен: — Чуй я, моля ти се, тая ливада! Пита защо! — Тук Сади се наведе към него и каза: — Слушай и гледай това да влезе в дебелата ти глава. Искаха да отнемат част от гласовете на Макмърфи. В дълбоката провинция. Схвана ли, или да ти го нарисувам за по-ясно? Разбра ли, кратуно?
Той премести бавно поглед към мен, облиза си устата и попита:
— Това истина ли е?
— И още пита истина ли е! — изрече Сади и вдигна набожно очи към тавана. — О, господи!
— Истина ли е? — попита ме той повторно.
— Не зная, но така се говори — отвърнах аз.
Това вече го срази. Лицето му се изкриви, като че се мъчеше да произнесе нещо или се готвеше да заплаче. Но нито каза нещо, нито се разплака. Само посегна към масата, взе бутилката, наля си една конска доза и я изпи на един дъх.
— Ей, по-полека — обадих се, — ти не си свикнал с тая пукница.
— С колко други неща още не е свикнал — каза Сади и побутна бутилката към него. — Например още не е свикнал с мисълта, че няма да стане губернатор. Нали, Уили?
— Остави го на мира — казах аз.
Но тя не ми обърна внимание, а се наведе към Уили и повтори с мазен глас:
— Нали, Уили?
Той взе бутилката и си наля пак същата доза.
— Отговори де! — каза тя този път грубо.
— Преди бях — отвърна той, като дишаше тежко и я гледаше косо изпод падналия перчем. — Преди бях — повтори той с пламнало лице, — но сега вече не съм.
— Какво не си? — попита тя.
— Не съм свикнал с тази мисъл.
— По-добре да свикнеш — разсмя се тя и пак тикна бутилката към него.
Той я взе, наля си уиски, изпи го, остави бавно чашата и каза:
— Напротив, по-добре да не свиквам.
Тя пак се разсмя с онзи пресилен смях, после отекна:
— По-добре да не свиквал. Господи боже мой! — И отново се разсмя.
Той седеше отпуснат в креслото, но без да се обляга, и по лицето му избиваше пот, която се стичаше на блестящи капки надолу. Той седеше и не усещаше, че се поти, не бършеше потта, само гледаше как Сади се смее.
Изведнъж скочи. Аз помислих, че ще се нахвърли върху Сади и ще я смаже. А и тя сигурно бе помислила същото, защото смехът й секна. Но той не се нахвърли. Не я погледна дори. Само обиколи с поглед стаята и протегна ръце пред себе си, като че се готвеше да сграбчи някого.
— Ще ги убия! — каза той. — Ще ги убия!
— Седни — каза Сади и го бутна в гърдите.
Краката му бяха поомекнали и той се свлече. Право в креслото.
— Ще ги убия! — повтори той, плувнал в пот.
— Нищо няма да направиш — каза тя. — Няма да станеш губернатор, няма да получиш пукната пара за ролята си и никого няма да убиеш. И знаеш ли защо?
— Ще ги убия!
— Сега ще ти обясня защо — наведе се тя към него. — Защото си ливада. Защото си мамино синче, което още гащите не може да си върже и го хранят с лъжичка, защото…
Аз станах.
— Не зная какви игри играете — казах, — но не съм длъжен да стоя тук и да ви гледам.
Сади дори не обърна глава. Излязох от стаята и до слуха ми още веднъж долетя гласът на Сади, която се мъчеше да определи точно към кой вид ливади спада Уили. Помислих си, че не е толкова лесно да се уточни това.
Тази вечер се запознах доста отблизо с Ъптон. Наблюдавах хората, които излизаха от последната кинопрожекция, наслаждавах се при лунна светлина на портала на гробищата и на училищната сграда, стоях на моста, наведен над перилото, и плювах в реката. После се върнах в хотела.
Когато отворих вратата, видях Сади да седи на креслото до бюрото с цигара в ръка. Въздухът беше толкова плътен, че можеше с нож да се реже, а синият дим така се стелеше, полюшваше и кълбеше около Сади, та човек оставаше с впечатление, че е седнала на дъното на аквариум, пълен с луга. Бутилката на масата беше празна.
В първия миг помислих, че Уили си е отишъл. После видях завършения продукт. Той лежеше на леглото ми.
Влязох и затворих вратата след себе си.
— Както изглежда, нещата са се поуспокоили — подхвърлих аз.
— Да.
Пристъпих към леглото и заоглеждах трупа. Той лежеше по гръб. Сакото се беше нагъчкало под мишниците, ръцете стояха благочестиво сключени на гърдите като ръцете на gisant2 върху гробницата в някоя катедрала, ризата се беше измъкнала от колана и двете й долни копчета бяха разкопчани, тъй че се виждаше един триъгълник от леко издутия корем — бял, с редки, остри черни косми. Устата беше полуотворена и долната устна потрепваше в такт с отмереното дишане. Да му се ненагледаш.
2
Скулптурно изображение на покойник. — Б.пр.