Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Той се развилня малко — каза Сади. — Взе да ми обяснява какво щял да направи. Какви велики дела го очаквали. Щял да стане президент. Щял да убие някои хора с голи ръце. О, господи! — Тя дръпна от цигарата, изпусна дима и усилено размаха ръка, за да го прогони от лицето си. — Но аз успях да го усмиря — додаде тя с някакво мрачно, старомоминско задоволство, което би отивало повече на старата ви леля.
— Ще отиде ли на митинга? — попитах я.
— Знам ли го? — тросна се тя. — Къде ще си губи времето с такива подробности? Той е велика личност. Но… — млъкна, дръпна от цигарата и целият цикъл с дима се повтори — аз успях да го усмиря.
— По-скоро изглежда, че си го пребила — казах.
— Не съм го пребила. Но го застъпих както трябва. И накрая успях да му набия в главата що за ливада е. Това го усмири.
— Сега съвсем се е укротил — казах аз и се приближих до масата.
— Но трябваше да се потрудя доста, докато го укротя напълно. Отначало притихна дотолкова, че да седне в креслото и да потърси спасение в бутилката. И взе да обяснява как щял да разкаже всичко на Луси — дявол знае коя е тая Луси.
— Жена му — казах.
— Говореше така, като че това е маминка, която ще му обърше носа. После заяви, че се прибира в стаята си, за да й напише писмо. Но не можа да стигне дотам — каза тя и погледна към леглото. — Стигна едва до средата на тази стая и се стовари на кревата.
Стана, приближи се до кревата и се наведе над Уили.
— Дъфи знае ли? — попитах.
— Не ме интересува знае ли, или не знае.
Аз също се приближих до кревата.
— Май ще трябва да го оставим тук — рекох. — Аз ще отида да спя в неговата стая. — Наведох се да го пребъркам за ключа от стаята. Намерих го. След това извадих от чантата си четката за зъби и пижамата.
Сади все още стоеше до кревата. Тя се обърна към мен:
— Да му беше свалил поне обувките.
Оставих нещата си на леглото и го събух. После взех пижамата и четката и отидох до масата, за да угася лампата. Сади все още стоеше до кревата.
— По-добре ти напиши писмо до тая маминка Луси — каза — и я питай къде да изпратим останките.
Хванал вече ключа, аз се обърнах: Сади продължаваше да стои над останките с отпусната лява ръка, хванала между върховете на двата пръста цигарата, от която към тавана се виеше дим, и с леко наведена глава изпущаше замислено дим, издала напред лъщящата си долна устна.
Да, това беше Сади, жената, изминала такъв дълъг път от бордея в блатистата равнина. Тя беше изминала този път, защото играеше на сигурно, и то не на клечки, и знаеше, че за да спечелиш, трябва да заложиш на вярното число и ако това число не излезе, човекът с лопатката ще огребе парите ти и те вече няма да са твои. Бе отракана и бе свикнала да има работа с мъже и да разговаря с тях като мъж, гледайки ги право в очите. Някои от тях я харесваха, а онези, които не я харесваха, се вслушваха в думите й, при все че тя се обаждаше рядко: защото имаше основание да се вярва, че когато тези големи черни очи — черни с такава чернота, за която никога не можеш да кажеш дълбока ли е, или е само на повърхността — се впиеха в колелото още преди да се е завъртяло, те виждаха в кой миг ще замре то и на кое число ще се спре топчицата. Някои я харесваха много, например Сен-Сен. Преди това бе непонятно за мен. Аз виждах само някакъв чувал от туид или торба от раиран лен — в зависимост от положението на слънцето спрямо екватора, — сипаничавото лице с наплесканите с червило устни и черните фарове, а над тях — черните коси, отрязани сякаш със сатър до ушите.
Но един ден разбрах и нещо друго. Познаваш се отдавна с някоя жена и смяташ, че е грозна. Не й обръщаш никакво внимание. И ни в клин, ни в ръкав започваш да се питаш как ли изглежда тя под чувала от туид или торбата от лен. И изведнъж под сипаничавата маска забелязваш лицето й — кротко, чисто, доверчиво, което те моли да му свалиш маската. Може би по същия начин старецът, вглеждайки се в жена си, вижда за миг чертите, които е познавал преди трийсет години. Само че аз говоря за обратния случай: не да си спомниш лице, което си виждал някога, а да откриеш лице, което никога не си виждал. Става дума за бъдеще, не за минало. Това може да изкара човек от релсите. И ме изкара, макар и за малко. Направих си устата, но нищо не излезе.