Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
Лежим по тревата, газим из шавара, прегазим реката, легнем да си „починем“ пред телената мрежа и хайде отново през реката! Или когато сме в десния участък — никаква река и никакъв шавар — поле, равно, съвсем близо.
Срещахме се с патруле, заваряхме постове. Достигнали мрежата им, вслушвахме се в шума: правеше се телена мрежа, минаваха коли, камиони, обози, влакове. Когато пристигахме съвсем рано, наблюдавахме заемането на охранението, защото срещу нас те не се изтощаваха тъй, както се изтощавахме ние срещу тях. Французи, колониални войски, свикнали на колониален живот, колониални схватки, колониални маневрирания. Ние бяхме от континента. Без маневрирания, без лавирания!
Ходехме пролет, лете, есен, зиме. В кал, при дъжд, сняг, тъмнина. В най-хубаво топло време, при пълнолуние. Задушевни нощи и нощна задуха.
Какви прекрасни картини ми остави Южният фронт!
Утро. Бодрост. Маранята се вдига. Като поръсени със света вода, изникват пред чакащи взори китни кичести дървета, пълни с радост и живот. Тях дим и огън не е засегнал. Случайно оцелели встрани, еднички те разказват за минали сладостни дни, за кавала, кучето и овцете, за песента на овчаря и прегръдката на овчарката. В далнината светват минаретата на Битоля. Градът, селата, полето закипяват от нов живот призовани.
Пладне. Зной. Въздухът се уморил. Натежнели златни класове привеждат тънки шийки. Напразно търсят място за сладка отмора. Ведрото небе гледа безпомощно и само една молитва възнася. А ние лежим в тежки землянки, в които топлият въздух нахлува неканен, нежелан, като смъртоносен газ. В тоя час за никого няма почивка.
Вечер. Омая. Четката на Всемогъщия разтапя бои в топящото се злато на слънцето. Пъстроцвети отблясъци се оглеждат в околните върхове, надничат в долината, полето и потапят топли още нозе в охлаждащите се води на блатата. Жаба приглася на щуреца. Далечината се губи в дрезгавината, която завладява победно измъчената земя. А от нея никнат сенки на войници, които вечерният покой кани на молитва. Зефир лъхти, нежно погалва обрулени дървеса и бърза да ни дъхне аромата на портокали и банани, които някой отсреща, получил от далечна земя, спомня чрез тях своя дом и своята любима!
Нощ. Опиянение. Спокойна тишина замества спокойния ден и вещае спокойна нощ на вечно спокойни бойци. Но светне нейде ракета, зачестят бели, червени сигнали и като разпукана земята забълва огнена смърт. В тъмата блесне внезапно прожектор и снишени, залепяхме се на земята там, гдето сме изненадани. Но когато луната застели криле над нас, почувствували до тръпка мощта на природата, вслушваме се в сонатата на нощта, която носи покой и забрава. Планината намята вълшебен саван и цялата природа мълви легендата за Този, който не умира!…
Колко бих искал да отида сега и да посетя местата, които сме обикаляли, тия, които сме охранявали, тия, срещу които сме отстоявали. И то не сам, а със същите нощни и дневни другари! Но…
Макар и сам, това лято отидох в Добруджа.
Добруджа ме посрещна такава, каквато я помнех от дните, които всички й посветихме. Златна земя. Прекрасни хора. Великолепен език. И като си помисля как я загубихме!
В Добруджа почувствувах трепетите на най-светлия кът от Родината. Пътувах през деня, по слънце. Пътувах през нощта, по луна. Догдето стигна окото, радост и тъга, и после сълзи. Но ето, дочувам нашето ура!… За Добруджа, ура!
А где остана нашият, традиционният секрет от Северния фронт? А! Той отиде вече назад. Цяла Балканска война. Цяла Сръбска. Цяла Румънска. Да има и за други.
Всички останали войници от ротата ми бяха дневни, но също и нощни другари. Кой от тях не бе на пост? Кой от най-първите — в секрет?
Кой от войниците не бе на пост, секрет? На пост… и на молитва? Той знаеше, че докато е тук, противникът не ще пробие. Но той се молеше и всички други на фронта да пазят като него.
И тъй, като оставим тоя кратък нощен живот, който бе три четвърти от живота ни, другарите ми си оставаха дневни.
След нощната умора и утринна закуска — спане. След обяда — пак спане, защото…
Как се изнизаха тия 500 дни? Не ги усетихме! Просто като 50! А как — тия 500 нощи?
Най-обикновените дни противникът ни пращаше по 5–10 снаряда. Също 20–30, а и 50–100. Имаше много пъти 200–300. Не липсваха 1000–1500.
В един от тия грозни дни, изненадани както обикновено извън закритията си, втурнахме се кой където види.
Закритието, в което се бутнах, бе за осем, а се събрахме осемнадесет. Не може да се легне, не може да се седне. Всички сме клекнали. Времето минава, клечането омръзва, едва удържаме. Краката ни се подвиха, изтръпнаха, просто невъзможно да се издържи. А огънят на французите е убийствен. Войниците се сместват, за да ми направят повече място. Един вид „Сгъстис!“ Командувам „Разредис!“ Смеят се. Защо да не се смеят? Да плачем ли? А французите бият ужасно. Гранати падат от всички страни на закритието ни. Няколко паднаха и върху него. Издържа. И ние издържахме.