Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
В едно от съседните обаче един от войниците не удържа. Дългото клечане го предразполага и всред най-отчаян огън той излиза. На двадесет-тридесет крачки има определени места за тези, които са в настроение. Какъв героизъм! Гранати отвсякъде, той не мисли за тях, мисли за клечането. Едно парче го удря и той пада.
Дълго другарите му чакат и въпреки огъня, въпреки явната опасност — какво другарско чувство — отварят вратата и виждат падналия. Веднага без команда двама се вдигат и го довличат. Не е смъртно ранен. Но опасността идва от друго. Възможно е раната му да се зарази, паднал е върху собственото си произведение!
Сега ли намери да ходиш по такава работа? Нямаш ли друга работа? Ама работа! Като си от село, не знаеш ли какво казва народът? Нали има един природно-народен закон — Г… глава затрива?
Но огънят продължава и здравата, извънредно здравата ни врата получи много удари от малки и големи гранатни парчета. Всички сме сгушени и чакаме, все чакаме да се свърши. И когато най-после огънят утихна и излизаме, нещастната врата е станала на истинско полурешето. Добре че бе много дебела, извънредно здрава и отвътре, и отвън, с дебели успоредни и напречни греди, които спираха стремителната сила на носещите на открито смърт парчета.
Но ако подобни дни се запомняха, а те не бяха малко, няма да забравя и друг.
Точно на сто и петдесет крачки зад ротата бяха на позиция най-близките ни оръдия. Един взвод бе още по-близо, но зад левия ни участък. Тия оръдия бяха наистина наблизо, защото другите бяха в селата — Могила или Кукуречани — или недалеч от тях. Без нашите алталеристи бееме живи загина̀ли. Но с позволение, без нас — и они беа загина̀ли!
На бляскавата пехота от първа дивизия отговаряше бляскавата артилерия от първа дивизия. Затова първа дивизия бе първа!
Един ден, пристрелвайки се осезателно по намиращите се зад позицията ни оръдия от 4 артилерийски полк, французите като да искаха да кажат: „За вас е.“ Едва се стъмни и хората, оръдията, конете се изтеглиха. Много умно. Личен почин, разрешение, заповед? — Не е ли все едно? Важно е, че е умно.
И тъй, всичко се оттегли. Не намирайки друг начин да запази стоката си, лавкаджията решава да я отстоява със собственото си присъствие.
Французите започват. Стрелят и си правят сметка: сега първото оръдие, сега второто. Сега… сега Вуто Иванов, сега Иван Вутов… Изстрелват огромен брой снаряди. С тия пари можеше да се купи цял броненосец. Всичко е изпотрошено…
И те наистина изтрепаха… всички соци, лимонади, содени и лимонадени шишета, разни шекерчета и леблебийки, направиха дюкяна на сол. На лавкаджията му е горещо като от лют пипер. Ама нали е шоп, стои си човеко при дюкяна. Абе съсипаха ти стоката, това шишета, това леблебета… А той стои… защото останало още едно здраво шише! Брей, че корава глава! Да е фасул — ще уври. Да е нива — ще се разоре. А то глава! Шопска! Не разправя ли легендата, че през първото ни царство шопи със сопи тръгнали Цариград да превземат? Но ако шопът не е имал тая корава глава, и първа дивизия нямаше да бъде корава. Шопът бе корав, но не и коравосърдечен. Похвала на твоето сърце и на твоята доброта, Шопе от Шопско!
Като си припомням тоя случай, не мога да отмина и колко се смяхме, когато ни разказваха подробностите на тая френско-българска жаловита случка. Искахме да видим тоя истински храбрец. Дека го! Он, човеко, не мисли ни за чин, ни за орден — он ошел да докара нови шишета и нови леблебета!
Ето и последното от най-големите артилерийски нападения.
Много пъти се стреля по полка, дружината, ротата, неколкостотин, много стотин, 1000-1500-2000 снаряда в един ден, но като тоя ден… Обстрелва се ротата, закача се съседната и назад по пътищата на приближаването ни изкъсват се всички жици. Неведнъж са се изкъсвали. Но тоя път всяка връзка е напълно унищожена. Стреля се с тежки, големокалибрени, далекобойни и със закъснител. Какво е това закъснител?
Когато отидете късно на гарата, няма да сварите влака. Когато отидете късно на вечеря, няма да сварите яденето. Може да е останало нещо, но римляните казваха: Тарде вениентибус осса (на късно дошлите — кокалите). Добре че се сетих, защото ще кажа нещо и за кокалите, човешките кокали.