Четирите цвята на магията
- Автор: Шваб Виктория
- Серия: Сенки на магията #1
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Емас“
- ISBN: 978-954-357-354-7
- Переводчик: Елена Павлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Четирите цвята на магията». Краткое содержание книги:
В същия момент призрачният Кел се намръщи и изражението му бързо премина от празно до осъзнато и гневно. Все едно знаеше какво се случва. Премести поглед от лицето на Лайла към ръката ѝ и обратно. След това ѝ се нахвърли. Движеше се много бързо — същинска светкавица — и я връхлетя. Камъкът се изтърколи от ръката на Лайла, когато гърбом в стената я блъсна Кел — имитацията. Той отвори уста да заговори, но, преди да го стори, ръцете му се разтвориха — той целият се разтвори — внезапно отново на дим и след това в нищото, а Лайла се озова лице в лице с Кел, истинският, с окървавена длан, вдигната към мястото, заемано доскоро от илюзията, а заповедта му — Ас анаси — още отекваше в стаята.
Девойката се олюля и се облегна върху скрина с чекмеджетата — очевидно краткото притежание на камъка вземаше своя дан, както бе направило и с Кел. Тя успя да си поеме едничък разтреперан дъх, преди антари да я стисне с окървавената си ръка за гърлото.
— Къде ми е ножът? — изръмжа.
— Горното чекмедже — изпъшка Лайла.
Кел кимна, но не я пусна. Вместо това я хвана за ръката и я прикова за стената до главата ѝ.
— Какво правиш? — възпротиви се момичето, но той не отговори. Съсредоточи се върху дървото и то започна да пука и да се огъва, да се бели и да расте около китката на пленничката му. Лайла се гърчеше, но след миг всичко свърши. Кел я пусна, стената обаче не последва примера му. Той си прибра камъка от пода, а девойката се мяташе и се бореше със самоделните окови.
— Какво, дяволите да го вземат…? — Тя не спря да се мъчи да се освободи от дървените белезници, докато Кел бе зает да прибере камъка в джоба си. — Съсипа стената. Как според теб ще платя щетата? Изобщо как ще я обясня?
Младежът отиде до чекмеджето. Там намери по-голямата част от съдържанието на джобовете си — за щастие крадлата беше преджобила само черното лице на палтото му — и ножа си.
— Не може да ме оставиш така — възмути се Лайла.
Кел върна вещите в джобовете си и прокара пръст по познатите букви на острието, преди да го прибере в канията под мишницата си. Сепна го хлъзгането на метал в кожа — девойката бе извадила нов кинжал от кания на гърба си.
— На твое място не бих го хвърлил — подметна Кел и се упъти към прозореца.
— Защо? — изръмжа му тя.
— Понеже — той вдигна стъклото, — ще го ползваш вместо трион, за да се освободиш.
С тези думи стъпи на корниза и скочи от него.
Падането продължи по-дълго, отколкото очакваше, но се приземи приклекнал, а въздухът в уличката се втурна да омекоти скока му. Прозорецът му се беше сторил най-сигурния изход, защото всъщност не беше сигурен къде точно в Сивия Лондон се намира или дори в що за къща са го вкарали. Вече навън, осъзна, че това изобщо не е къща, а пивница и, когато зави зад ъгъла, откри и табелата, полюляваща се на вечерния ветрец. Поклащаше се от тъмното под светлината на фенера и обратно в тъмнината, но Кел от пръв поглед разпозна какво пише на нея.
Изобщо не биваше да се изненадва да я види — явно всички пътища водеха дотук, — но въпреки това му прималя. Каква ли беше вероятността? — помисли си той, макар да знаеше, че магията по принцип изкривява вероятностите. И все пак.
Странно предчувствие относно девойката обзе Кел, но той го изтри от мислите си.
Тя не беше от значение. Камъкът отново беше в ръцете му.
Сега трябваше само да измисли какво да прави с него.
IV
На Лайла ѝ отне по-голямата част от следващия час да просече, изреже и остърже пътя си до свободата. Когато дървото най-сетне поддаде под ножа ѝ, острието беше непоправимо затъпено, част от стената — разрушена, а тя отчаяно се нуждаеше от силно питие. Парите ѝ не се бяха умножили, но спестяванията да вървят по дяволите — тази вечер имаше нужда да си пийне.
Разтри китката си та да отмине болката, захвърли изтъпения нож на леглото и взе втория, все още остър кинжал от пода, където го беше изпуснала. Равномерен поток ругатни се лееше от устата ѝ, докато бършеше кръвта на Кел от острието и също така равномерен поток въпроси изпълни мислите ѝ, докато го прибираше, но тя ги стъпка до един, изрови револвера си от чекмеджето и го намести в кобура — ако го беше държала у себе си през цялото време, в главата на Кел щеше вече да зее дупка.
Все още ругаеше тихо и придърпваше плаща на раменете си, когато вниманието ѝ привлече необичаен предмет. Мечът — онзи, призованият — продължаваше да стои облегнат на стената. Копелето не беше спряло да го пръсне по пътя си навън. Сега Лайла го вдигна предпазливо — беше наистина прекрасен — и пак се възхити на бляскавата черна дръжка. Притежаваше всичко, което тя си представяше за своя бъдещ меч. Чак до гравираните в ръкохватката орнаменти. Ножницата бръмчеше под пръстите ѝ, точно както беше сторил камъкът, когато го държеше. Лайла искаше да задържи оръжието, искаше да го държи в ръце — и въобще не обърна внимание на този странен, проникващ чак до костите копнеж. Прекрасно знаеше как се чувства човек, когато желае нещо — знаеше как страстта шепти, напява и вие в костите ти. Това тук изглеждаше същото, но не беше. Беше заместител на копнежа.