Изповядвам

Две седмици след погребението дойдоха едни други господа, които говореха на испански, и майка отново побледня, сякаш татко умираше за втори път, и майка и Лола отново зашушукаха, а аз се почувствах пренебрегнат, набрах смелост и казах на майка майко, какво става? За първи път от много дни насам ме погледна истински. Каза положението е много тежко, сине, много е тежко. По-добре да... и тогава влезе Лола Чика и ме заведе на училище. Забелязах, че някои от децата ме гледаха особено, повече от обикновено. Риера дойде в междучасието и ме попита и нея ли я погребаха? А аз: какво? А той: ами дали и нея я погребаха...? И аз: какво да са погребали? А Риера, със самодоволна усмивка, каза колко мъчително, нали, да видиш отрязана глава? И продължи да пита нея също ли я погребахте, а? А аз не разбирах нищо и за всеки случай отидох в ъгъла на слънце, където си разменяха картички, и оттогава взех да избягвам Риера.

Винаги ми е било трудно да бъда като другите деца. Какво говоря, просто не бях като другите деца. Моят проблем, много тежък и според Пужол неразрешим, беше любовта ми към учението – обичах да уча история и латински, и френски, обичах да ходя в консерваторията и Трульолс да ме кара да правя упражнения за техника, защото, като се упражнявах с гами, си представях, че свиря пред пълна зала, и тогава упражненията за техника ми се получаваха с малко по-добър звук. Понеже тайната е в звука. Ръцете са последна грижа, чрез упражнения се научават сами да се движат. Понякога импровизирах. Обичах всичко това, обичах също да взема енциклопедията „Еспаса“ и да пътешествам из нейните статии. И тогава в училище, когато господин Бадиа задаваше въпрос относно каквото и да било, Пужол ме сочеше и казваше, че аз съм натоварен да отговарям на всички въпроси. Тогава се срамувах да отговарям на въпроса, защото имах чувството, че ме излагат на показ като маймуна, също както правеше баща ми. Естебан, който седеше на чина зад мен и беше мръсно копеле, ме наричаше момиченце всеки път, когато отговарях добре на някой въпрос; накрая един ден казах на господин Бадиа не, не си спомням колко беше корен квадратен от 144, и трябваше да изляза да повърна в тоалетната и докато повръщах, влезе Естебан, видя, че повръщам, и каза гледай, не си ли момиченце. Но когато баща ми умря, забелязах, че ме гледаха някак си по друг начин, сякаш бях минал в по-висока категория. И все пак бих казал, че завиждах на всички момчета, които не искаха да учат и от време на време ги късаха по някой предмет. В консерваторията беше друго, защото веднага заставаш с цигулката в ръка и гледаш да извлечеш добър звук, не, не, прилича на прегракнала патица, чуй това. Трульолс взимаше моята цигулка и вадеше такъв красив звук, че макар да беше доста стара и прекалено слаба, за малко да се влюбя в нея. Звукът беше като кадифе и ухаеше на не знам какво цвете, но още го помня.