Изповядвам

Няколко дни живяхме със спуснати пердета, а аз бях заобиколен от шушукане. Лола се занимаваше с мен повече от обикновено, а майка прекарваше часове наред седнала в креслото, където се пиеше кафе, пред празното кресло, където баща ми пиеше кафе, преди да умре. Но тя не пиеше кафе, защото не беше време за кафето. Беше сложно, защото не знаех дали мога да седна в другото кресло, защото майка не ме виждаше, и колкото и да й казвах майко, майко, тя ме хващаше за врата, но гледаше тапета на стената и нищо не казваше и аз тогава си мислех е, няма значение, и не сядах на креслото на татко, мислех си тези неща се дължат на тъгата. Но и аз бях тъжен и въпреки това гледах наоколо. Преживях няколко много мъчителни дни, защото знаех, че майка не ме вижда. После постепенно свикнах. Имам усещането, че оттогава майка не ме погледна никога повече. Сигурно се досещаше, че цялата вина е моя, и затова вече не искаше да има нищо общо с мен. Понякога все пак поглежда към мен, но само за да ми дава нареждания. Напусна моя живот и ме остави в ръцете на Лола Чика. Засега.

Един ден, без да ме предупреди, майка се появи вкъщи с нова учебна цигулка, хубавичка, с хубави пропорции и хубав звук. Даде ми я почти без да продума и, разбира се, без да ме погледне в очите. Сякаш беше разсеяна и действаше по инерция. Сякаш си мислеше за преди или за след, но не и за това, което правеше в момента. Много време мина, докато я разбера. Започнах отново да уча цигулка, бях пропуснал много дни. Един ден, както се упражнявах в стаята, настроих четвъртата струна с такъв бяс, че я скъсах. Тогава скъсах още две струни, отидох в салона и казах майко, трябва да ме придружиш до магазина „Бетовен“. Останал съм без струни „ми“. Тя ме погледна. Не, не, погледна приблизително в моята посока и нищо не каза. Тогава повторих, че трябва да купим нови струни, и Лола Чика излезе иззад някаква завеса и каза ще отидем двамата с теб, но трябва да ми кажеш какви са тези струни, защото за мен всички са еднакви.

Отидохме с метрото. Лола Чика ми разказа, че се е родила в Барселонета133 и често, когато се разхождала с приятелките си, казвали хайде да отидем в Барселона и за десет минути отивали до долния край на Рамблата134 и се разхождали нагоре-надолу по Рамблата като глупачки, смеели се и закривали устата си с ръка, за да не ги виждат момчетата как се смеят, изглежда, това е по-забавно, отколкото да отидеш на кино, по думите на Лола Чика. Каза ми, че никога не си е представяла, че в това толкова малко и тъмно магазинче се продават струни за цигулка. Аз поисках една сол, две ми и една ла Пирастро135 и тя каза наистина е лесно, можеше да ми го напишеш на едно листче и аз щях да дойда сама. Тогава аз й отговорих не, майка винаги ме кара да я придружавам за всеки случай. Лола Чика плати, излязохме от магазина „Бетовен“, тя се наведе, за да ме целуне по бузата, и погледна надолу по Рамблата с носталгия, без да скрива устата си с ръка, защото не се смееше като глупачка. Тогава си помислих, че може би оставам и без майка.