Изповядвам

10

– Баща ти... Виж, сине. Баща ти...

– Какво? Какво му се е случило?

– Ами отишъл е в рая.

– Но раят не съществува!

– Баща ти е починал.

Вниманието ми се задържа повече на пребледнялото лице на майка, отколкото на новината. Стори ми се, че умрялата е тя. Бледа като цигулката на младия Лоренцо Сториони, преди да я лакира. Очите й преливаха от мъка. Никога не бях чул майка да говори с пресекнал глас. Без да ме гледа, втренчила поглед в петното на стената до леглото, каза не го целунах, когато излезе от къщи. Може би с една целувка щях да го спася. Стори ми се, че добави по-тихо, ако заслужаваше. Но само така ми се стори.

Тъй като не разбирах напълно какво ми казва, се затворих в разхвърляната си стая, здраво стиснал камиона на Червения кръст, който ми донесоха Царете от Изтока, седнах на леглото и заплаках тихо, както всичко се вършеше вкъщи, защото, ако не изучаваше ръкописи, татко четеше или умираше.

Не разпитах майка за подробности. Нито можах да видя баща ми мъртъв, защото ми казаха, че е претърпял катастрофа, един камион го сгазил на шосето за Арабасада, което не е по пътя за Атенеума131, е, няма как, не може да го видиш по никакъв начин. А аз, толкова притеснен, защото трябваше да намеря спешно Бернат, преди да се разтвори земята да ме погълне и да ме вкарат в затвора.

– Дете, защо носеше твоята цигулка?

– А? Какво?

– Защо баща ти носеше твоята цигулка? – повтори Лола Чика.

Сега ще се разбере всичко и аз ще умра от страх. Въпреки това събрах сили да излъжа:

– Не знам защо ми я поиска. Не ми каза. – И отчаяно: – Баща ми изглеждаше много странно.

Когато лъжа, а това се случва често, си мисля, че всички ме усещат. Кръвта се качва в главата ми, струва ми се, че почервенявам, поглеждам наоколо да открия недоловеното несъответствие, спотаено в измислицата, която градя... виждам, че съм в ръцете на другите и всеки път се изненадвам, че не са ме хванали. Майка, не, тя нищо не забелязва, но за Лола Чика съм сигурен. Тя обаче се преструва, че ми вярва. Това с лъжите е нещо странно. Сега, като възрастен, все още се изчервявам, когато лъжа, и чувам гласа на госпожа Анжелета: един ден, когато казах, че онова парче шоколад не съм го откраднал аз, тя разтвори ръката ми, свита в юмрук, и показа на майка и на Лола Чика колко позорно е изцапана с шоколад. Отново я сви в юмрук, сякаш свиваше лист хартия, и ми каза на лъжата краката са къси, запомни това завинаги, Адриа. Вече съм прехвърлил шейсетте, но още го помня. Спомените ми са издълбани в мрамор, госпожо Анжелета, и в мрамор ще се превърнат. Но проблемът сега не е в откраднатия шоколад. Направих тъжна физиономия, което не беше трудно, защото бях много тъжен и много ме беше страх, казах аз нищо не знам и се разплаках, защото баща ми беше умрял и...

Лола Чика излезе от стаята и чух, че разговаря с някого. В този момент един непознат мъж, от когото лъхаше тежка миризма на тютюн, който говореше на испански, не си беше свалил палтото и носеше шапката си в ръка, влезе в стаята и ме попита как се казваш.

– Адриа.

– Защо баща ти е взел цигулката ти? – Отегчено.