Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
Майка отиде към вътрешността на апартамента, без да го целуне, както възнамеряваше. Преди да стигне в дъното на коридора, на територията на госпожа Анжелета, го чу да казва ще се срещнем в Атенеума – и натъртвайки, – ако нямаш нищо против. И като наказание за това необичайно любопитство, с укор в гласа:
– И не знам в колко часа ще се върна.
Влезе в кабинета и веднага излезе. Чухме как вратата на апартамента се отваря и как се захлопва отвън, може би по-силно от обикновено. И тишината след това. А Адриа – ужасен, защото баща ми взе цигулката, ах, боже мой, баща ми взе цигулката. Калъфа на цигулката, с учебната цигулка вътре. Като автомат, на бойна нога, Адриа изчака удобния момент и влезе в кабинета като крадец, като Господ ще вляза в твоя дом, и молейки се на Бога, който не съществува, да не хрумне на майка му да влезе точно в този момент, измърмори шест едно пет четири две осем и отвори сейфа: моята цигулка я нямаше, идеше ми да умра. Тогава върнах всичко на място и след това се затворих в стаята си да чакам баща ми да се върне вбесен и да крещи кой се е опитал да ме прецака? Кой има достъп до сейфа, а? А? Лола Чика?
– Ама как, аз...
– Карме?
– За бога, Феликс.
И тогава ще ме погледне и ще каже: Адриа? И аз ще трябва да започна да лъжа непохватно, както винаги, и баща ми ще се досети за всичко. Макар че ще бъда на две крачки от него, ще ми крещи, сякаш ми говори от улица „Брук“, и ще ми каже я ела тук, а тъй като аз няма да мръдна, той, крещейки още по-силно, ще каже казвам ти да дойдеш тук! Горкият Адриа ще отиде с наведена глава и ще се прави на невинен, изобщо ще стане лошо, много лошо. Но вместо това звънна телефонът и майка му влезе в стаята и му каза баща ти... Виж сега... Сине... На баща ти... А той: какво. Какво му се е случило? А тя: ами... отишъл е на небето. А на него му хрумна да отговори, че небето не съществува.
– Баща ти е умрял.
Тогава първото чувство беше на облекчение, защото, ако е умрял, значи вече няма да ми се кара. После си казах, че е грях да си мисля така. И че даже небето да не съществува, аз ще се чувствам като един жалък грешник, защото знаех със сигурност, че баща ми е умрял по моя вина.
* * *
Госпожа Карме Боск д’Aрдевол трябваше да разпознае официално, болезнено и мъчително едно тяло без глава, тялото на Феликс: едно петно на... да, това петно. Да, и двете лунички. А той, студено тяло, което вече не може да се кара никому, но е той, няма никакво съмнение, да, моят съпруг, господин Феликс Ардевол-и-Гитерес, да.
– Кой казахте?
– Пинейро. От Коимбра. Професор от Коимбра, да. Орасио Пинейро.
– Вие познавате ли го, госпожо?
– Виждала съм го два пъти. Когато идва в Барселона, обикновено отсяда в хотел „Колон“.
Комисарят Пласенсиа направи знак на мъжа с мустачето и той излезе мълчаливо. Тогава погледна тази вдовица, толкова скорошна, че още не носеше траур, защото бяха отишли да я потърсят преди половин час и бяха казали по-добре да дойдете, а тя: ама какво става, а двамата мъже: съжаляваме, госпожо, но не сме упълномощени да говорим за това, и тя с елегантна припряност си облече червеното палто, каза на Лола Чика дай закуската на детето, веднага се връщам, и сега седеше с червеното палто и гледаше, без да ги вижда, пукнатините по бюрото на комисаря и си мислеше не е възможно. А на глас, умолявайки, казваше бихте ли ми обяснили какво се е случило?
– Ни следа, комисарю – каза онзи с тънкия мустак. – Нито в Атенеума, нито в хотел „Колон“, никъде в Барселона, никаква следа от професор Пинейро. В действителност, когато се обадиха в Коимбра, чуха изплашения глас на доктор Орасио да Коста Пинейро, който можа да каже само ка-ка-ка-как е възможно да... да... да... та доктор Ардевол, ама него... О, какъв ужас! Дали господинът, дали него, дали... искате да кажете, че не е някаква грешка? Обезглавен? А как разбрахте, че... Но значи, че не... Това е невъзможно.
* * *
Баща ти... Сине, баща ти е отишъл на небето.
Тогава разбрах, че е умрял по моя вина. Но не можех да кажа на никого. И докато Лола Чика, майка и госпожа Анжелета търсеха дрехи за покойника и от време на време избухваха в плач, се чувствах мръсник, подлец и убиец. И още много други неща, които не си спомням.
* * *
На другия ден след погребението майка, както си миеше ръцете измъчена, неочаквано застина и каза на Лола Чика дай ми визитката на комисаря Пласенсиа. Адриа я чу, че говори по телефона и казва вкъщи имаме една много ценна цигулка. Комисарят дойде вкъщи, а майка беше наредила да повикат господин Беренгер, за да ни помогне.
– Никой ли не знае шифъра на сейфа?
Комисарят се извърна, за да погледне майка, господин Беренгер, Лола Чика, а аз гледах него, застанал пред кабинета на баща ми.