Изповядвам

– Eins, zwei, drei.

– По-полека, по-полека – спря ме баща ми. – Почни отначало.

– Eins, zwei, drei, vier, fünf, sechs, sieben, acht, neun, zehn120. – И спрях.

– По-нататък? – Баща ми, строго.

– Elf, zwölf, dreizehn, vierzehn121.

– И прочее, и прочее, и прочее – каза баща ми, сякаш беше патер Д’Aнджело. После смени тона и каза сухо и заповеднически: – Сега на английски.

– Хайде, стига вече, Феликс – проговори най-сетне майка.

– Казах на английски. – Към майка, строго: – Нали така? Почаках няколко секунди, но майка не отговори.

– One, two, three, four, five, six, seven, eight, nine, ten122.

– Много добре, момче – каза въодушевен най-добрият жив палеограф в света. А жена му ръкопляскаше мълчаливо, но баща ми ни прекъсна с чакай, чакай, чакай и отново ме посочи.

– Сега на латински.

– Не... – каза възхитен, покорен най-добрият жив палеограф в света.

Погледнах баща ми, погледнах майка, която се чувстваше толкова неудобно, колкото и аз, но гледаше само кафето, и изброих, unus una unum, duo duae duo, tres tria, quattuor, quinque, sex, septem, octo, novem, decem123. – И умоляващо: – Татко...

– Ти да мълчиш – Баща ми, сухо. Погледна към доктор Прунес, който каза браво, браво с искрено възхищение.

– Колко очарователно! – каза жената на доктор Прунес.

– Феликс... – Майка.

– Татко... – Аз.

– Млъкнете! – Баща ми. Към гостите. – Това не е нищо. – Щракна с пръсти към мен и каза сухо: – Сега на гръцки.

– Heis mia hen, duo, treis tria, tettares, tessares, pente, hex, hepta, octo, ennea, deka124.

– Стра-хот-но! – Сега семейство Прунес ръкопляскаше, напълно покорено от представлението.

– Хау.

– Не сега, Черни орльо.

Баща ми ме посочи от главата до петите, както рибар излага на показ току-що уловен паламуд, и каза гордо:

– Дванайсет години. – На мен, без да ме погледне: – Хайде, може да си вървиш.

Затворих се в стаята си, огорчен от майка, която не си мръдна пръста, за да ме спаси да не ставам за посмешище. Гмурнах се в Карл Май, за да забравя мъките си. Бавният неделен следобед отстъпи място на вечерта, а после на нощта. Нито Черния орел, нито храбрият Карсън не се осмелиха да смутят болката ми.

Докато един ден познах истинското лице на Сесилия. Доста време ми трябваше. Камбанката на магазина звънна, когато Адриа, който официално, за пред майка си, беше на тренировка на втория отбор по хандбал в училище, а всъщност седеше в ъгъла с ръкописите и официално, за пред господин Беренгер, си пишеше домашните, а в действителност разглеждаше без позволение един ръкопис върху папирус от XIII век на латински, от който не разбирах почти нищо, но който будеше у мен много силно вълнение. Камбанката. Веднага си помис­лих, че баща ми се е върнал неочаквано от Германия и сега започва купонът; ще ти дам да разбереш, мислиш си, че много хитро си спретнал тая тройна лъжа. Погледнах към вратата: господин Беренгер си обличаше палтото и казваше нещо набързо на Сесилия, която тъкмо влизаше. После с шапка в ръка и сърдита физиономия си тръгна много бързо, без да се сбогува. Сесилия постоя известно време права на вратата, без да сваля палтото си, умислена. Не знаех дали да й кажа здравей, Сесилия, или да чакам тя да ме види. Не, по-добре да я поздравя; но тогава ще й се стори много странно, че не съм се обадил по-рано. А ръкописът? По-добре да... не, по-добре да се скрия и да... или може би по-добре да чакам да видя какво... Ще трябва да започна да мисля на френски.