Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
В продължение на няколко минути господин Беренгер питаше за рождените дати на майка и моята и се опитваше да налучка шифъра.
– Нищо не става – каза разтревожен. А аз, от коридора, за малко да ми се изплъзне от устата шест едно пет четири две осем, но не можех да кажа това, защото щях да се превърна в заподозрян в убийство. А аз не бях заподозрян. Бях само виновен. Замълчах си. Беше ми много трудно да мълча; комисарят се обади по телефона в кабинета и малко след това наблюдавахме как един дебел господин, който много се потеше, защото беше клекнал, нещо, види се, уморително за него, но все пак пипаше много деликатно и с една слушалка и в пълна тишина откри схемата на шифъра и си го записа на едно тайно листче. Отвори касата с церемониален жест на задоволство, изправи се с мъка и отстъпи място на останалите. Вътре в касата сторионито голо, без своя калъф, ме гледаше иронично. Тогава дойде редът на господин Беренгер, той взе цигулката с ръкавици, разгледа я внимателно на светлината на настолната лампа, повдигна глава и дясна вежда и с известна тържественост каза на майка, на комисаря, на дебелия господин, който бършеше потта от челото си, на шериф Карсън, на Черния орел, вожд арапахо, и на мен, застанал отвън до вратата:
– Мога да ви уверя, че това е цигулката, известна с името „Виал“, изработена от Лоренцо Сториони. Без никакво съмнение.
– Без калъф? Винаги ли я държите без калъф? – Комисарят, вонящ на тютюн.
– Струва ми се, че не. – Майка. – Струва ми се, че я слагаше в калъфа и я затваряше в касата.
– Е, какъв смисъл има да вземе калъфа, да го отвори, да остави цигулката в сейфа, да го заключи, да поиска учебната цигулка от сина си и да я сложи в калъфа на ценната? А?
Погледна наоколо. Втренчи поглед в мен, аз стоях на прага на вратата и се мъчех да прикрия треперенето от страх. Le tremblement de la panique. В продължение на няколко секунди погледът му показваше, че е разгадал мистерията. Вече се виждах как говоря на френски през целия си шибан живот. Не знам какво се е случило, не знам какво е искал баща ми. Не знам защо, ако е трябвало да отиде в Атенеума, са го намерили в Арабасада. Знам единствено, че го тласнах към смъртта, и днес, петдесет години по-късно, продължавам да мисля така.
11
Един ден майка излезе от дупката и започна да гледа със собствените си очи. Забелязах това, защото, докато вечеряхме – тя, Лола Чика и аз, – ме погледна за миг, сякаш се канеше да каже нещо, и аз целият се разтреперих, защото бях сигурен, че ще каже всичко знам, знам, че баща ти умря по твоя вина, и сега ще те предам на полицията, убиецо, а аз ама майко, та аз, аз не исках да направя това, аз не... а Лола Чика се стараеше да въдвори мир, защото, ами защото беше натоварена да въдворява мир в един дом, където се говореше много малко и тя си служеше с малко думи и премерени жестове, Лола Чика, трябваше да те запазя за цял живот до себе си.
Майка продължаваше да ме гледа и аз не знаех какво да правя. Струва ми се, че след смъртта на баща ми майка ме намрази. Още преди смъртта му не изпитваше към мен прекалена обич. Интересно, защо вкъщи се държахме толкова студено помежду си? Днес предполагам, че всичко тръгва от начина, по който баща ми устрои живота ни. В този ден, по време на вечерята, трябва да е било април или май, майка ме гледаше и не казваше нищо. Не знам кое е по-лошо: майка, която не те поглежда, или майка, която те обвинява. И тогава изрече ужасното си обвинение:
– Как вървят уроците по цигулка?
Истината е, че не знаех какво да отговоря; но си спомням, че се потях отвътре.
– Добре. Както винаги.
– Радвам се. – Пронизваше ме с очи. – Доволен ли си от госпожица Трульолс?
– Да. Много.
– А от новата цигулка?
– Ами...
– Какво означава „ами“? Доволен ли си, или не си?
– Дда.
– Дда или да?
– Да.
Мълчание. Аз сведох поглед, а Лола Чика се възползва, за да отнесе в кухнята празния поднос от зеления фасул, и се престори, че има много работа в кухнята, колко е подла само.
– Адриа.
Погледнах я с очи на умряла риба. Тя ме наблюдаваше както преди и попита добре ли си?
– Дда.
– Тъжен си.
– Дда.
Сега вече ще посочи с пръст черната ми душа.
– Тези дни не съм ти обръщала достатъчно внимание.
– Няма значение.
– Не е така, има значение.
Лола Чика се появи с подноса с пържена скумрия, блюдото, което най-много мразех в живота си, а майка, като я видя, с някакво подобие на суха усмивка каза о, колко хубаво, скумрия.
Дотук беше разговорът и обвинението. Онази вечер си изядох всичката скумрия, която сложиха в чинията ми, след това изпих чашата с мляко и когато отивах да си легна, видях майка да рови в кабинета на баща ми, струва ми се, за първи път след смъртта му. И не можах да се сдържа да не гледам, за мен всеки повод беше добър, за да хвърля един поглед. Носех само Карсън, за всеки случай. Майка се беше навела и бъркаше в сейфа. Вече знаеше шифъра. Виал беше подпрян отвън на сейфа. Тя вадеше книжата, поглеждаше ги безучастно и ги подреждаше на купчинки на пода.