Вестителят на бурята

Имаше само един начин да разбере.

— Кой пита? — може да се подходи и внимателно, а не като пълен задник.

— Аз питам, освен това стоя зад теб с нож в ръка.

О, това променя значително нещата.

— Да, аз съм Райдър. Но ти вече го знаеш. Така че няма нужда от тази грубост, нали така?

От сенките се появи смугъл мъж с чуждоземна външност. Беше дребен, със заострено като на плъх лице, огромен нос, големи зъби и присвити очи. И не лъжеше: държеше най-гадния закривен нож, който Мерик беше виждал.

— Предпазливостта никога не е излишна — обяви мъжът. — Но ми казаха, че говориш като благородник, а изглеждаш като лайно. Сега знам, че си моят човек.

Очарователно.

Той говореше с каджрапурски акцент, но владееше отлично тевтонския, особено за такъв гнусен дребен главорез.

— Да — отвърна Мерик, като се притисна към стената и се опита да изглежда внушителен. Може би без успех. — Репутацията ми явно ме изпреварва. Предполагам, че си дошъл, за да ме заведеш при Боло?

Без да каже нищо, главорезът прибра оръжието и го поведе от кея през лабиринта от улички на Квартала на складовете.

Сред сумрака Мерик изведнъж се почувства нервен. Не му се налагаше често да се доверява на непознати, особено когато изглеждаха така, сякаш могат да го наръгат и да му откраднат ботушите, но какъв избор имаше? Или това, или трябваше да тръгне срещу Гилдията, а то бе същото като сам да си откъснеш топките.

Вървяха покрай противоречивата архитектура на Квартала на складовете. Древни каменни хамбари се издигаха до разнебитени дъсчени житници със зловещи базалтови гаргойли по покривите, сред разхлабени керемиди и изгнили дървени стрехи. По времето на кралете мечоносци, когато Стийлхейвън бе център на търговията по Мидралско море, търговците от петте провинции складираха тук зърно, добитък и роби, преди да ги изтъргуват с феодалите от трите континента. Но тази златна ера беше приключила, споразуменията бяха забравени, приятелството между кралствата бе съсипано, а повечето складове тук — празни. Днес лъвският пай от търговията представляваше смърдящата риба и курвите по доковете. Мерик обаче знаеше, че съвсем скоро една от древните традиции ще се възроди. Скоро в някоя от тези рушащи се сгради мръзнещи, полуживи мъже, жени и деца ще чакат да бъдат отведени до далечни брегове, към ужасите на робството при свирепите чужденци.

А Мерик Райдър бе онзи, който щеше да уреди всичко.

О, как ли щеше да се гордее майка му с него, Арлор да даде мир на душата ѝ.

Накрая онзи с мишата муцуна спря пред една от разнебитените сгради и се огледа наляво и надясно, сякаш можеше да ги следят. Мерик направи същото, защото очакваше всеки момент да изникне отряд разгневени Зелени куртки и да ги арестуват — но не се появи никой.

Мъжът почука на малка желязна врата: три бързи почуквания и две бавни. И зачакаха.

Мерик усещаше как сърцето му учестява ритъма си, докато се взираше в гърба на мъжа и се чудеше какво ли ще стане, ако просто се обърне и побегне. Ако успееше да се добере до пристанището, вероятно можеше да се качи на кораб за Екуун или Дравистан, може дори до Хан-Шар, и да плати за пътуването с тежък труд. Докато стигнеше там, вече щеше да е хванал тен. Жените на богатите търговци в Тар Ванау сигурно копнееха за хубав западняк.