Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
В следващия трупът му димеше на земята.
Димеше от онова, което му бе причинил.
Което бе причинил на себе си.
Превърнал беше тялото си в пламък, толкова горещ, че бе прогорил челюстта и гърлото на звяра, минавайки през ужасяващата паст като през ефирна паяжина.
Оцелялата Жълтонога ездачка извади меча си, ала твърде късно. Стрелата на Гленис промуши гърлото ѝ.
Спусна се тишина. Дори битката във въздуха секна.
Тринайсетте кацнаха, оплискани в синя и черна кръв. Толкова различна от червената кръв на Сорша - от неговата собствена.
В следващия миг ръце с железни нокти се вкопчиха в раменете му и златисти очи се впиха в неговите.
- Ума ли си загуби?
Той надникна към главата на Жълтоногата, намираща се все още на крачка от него. Манон проследи погледа му. После стисна устни, пусна го и се завъртя към Гленис.
- Изпращам Сенките ми да огледат района за други вражески отряди.
- Оцеля ли някоя от нападателките?
Гленис плъзна очи по празното небе. Ако магията му ги беше изненадала, дори смаяла, нито Гленис, нито крочанките, разпръснали се да помагат на ранените, не го издаваха.
- Всичките са мъртви - обяви Манон.
Но тъмнокосата крочанка, която първа ги бе посрещнала, закрачи бясно към Манон с меч в ръка.
- Вие сте виновни.
Дориан хвана дръжката на Дамарис, ала не го извади. Манон не отстъпи нито крачка назад.
- За кое? Че спасихме задниците ви ли? Да, виновни сме.
- Вие ги доведохте тук - процеди яростно вещицата.
- Бронуен - предупреди я Гленис, бършейки синя кръв от лицето си.
Младата вещица - Бронуен - се наежи.
- Да не би да е съвпадение, че тъкмо пристигнаха и ни нападат?
- Биха се рамо до рамо с нас, не срещу нас - изтъкна Гленис. После се извърна към Манон. - Кълнеш ли се в думите си?
Златистите очи на Манон проблеснаха на светлината от огньовете.
- Кълна се. Не сме ги довели тук нарочно.
Старицата кимна, но Дориан продължи да се взира в Манон.
Дамарис бе студен като лед. Толкова студен, че златната дръжка сякаш впиваше зъби в кожата му.
Задоволена от отговора ѝ, Гленис кимна отново.
- Ще поговорим. Но по-късно.
Бронуен се изплю върху окървавената земя и тръгна нанякъде.
Лъжеше. Манон лъжеше.
Тя го изгледа с вдигната вежда, само че Дориан отмести очи. Трябваше първо да обмисли постъпката ѝ.
Вещиците се заеха да събират ранените и болните. Дориан помагаше, доколкото можеше, изцелявайки най-нуждаещите се. Зейнали рани, обливащи ръцете му в синя кръв.
Но топлината ѝ не стигаше до него.
15
Тя беше лъжкиня и убийца и вероятно съвсем скоро пак щеше да постъпи така.
Манон обаче не съжаляваше за стореното. Нямаше време за разкаяние. Толкова много неща лежаха на плещите ѝ.
Дълги часове, докато другите се трудеха по лагера и се суетяха около ранените крочанки, тя наблюдава студеното небе.
Осем мъртви. Можеше да е по-зле. Много по-зле. Но беше готова да носи животите на тези осем крочанки със себе си, да научи имената им, за да ги помни завинаги.
Цяла нощ с Тринайсетте влачиха убитите уивърни и вещици от Железни зъби към съседния хълм. Земята беше прекалено твърда, за да ги погребат, а с кладите биха привлекли нежелано внимание, затова решиха да ги заровят в снега. Манон обаче не посмя да поиска помощ от Дориан.
Забелязала беше изражението в очите му. Сякаш знаеше нещо.
Тя стовари в снега вкочаненото тяло на една Жълтонога. Устните на вещицата вече бяха посинели, а русата ѝ коса - замръзнала. Астерин довлачи някаква широкоплещеста ездачка за ботушите и я пусна безцеремонно на земята.
Манон се загледа в мъртвешките им лица. И тях беше пожертвала.
И двете страни на този конфликт. И двете си родословни нишки.
Всички щяха да страдат, твърде много щяха да умрат.
Тление щеше ли да ги приеме? Може би, но останалите крочанки не изглеждаха склонни на това.
А просто нямаха време да ги ухажват. Ето защо Манон заложи на единствения метод, който познаваше: битката. По-рано отлетя сама към място, където знаеше, че патрулират вещици от Железни зъби, и позволи на силния северен вятър да отнесе мириса ѝ на юг. После ѝ оставаше само да чака.
- Познаваше ли ги? - попита я Астерин, виждайки, че се взира в трупа на една от убитите вещици.
По-надолу уивърните вече заравяха телата в снега.
- Не - отговори Манон. - Нея познавах.
Върнаха се в лагера на крочанките по зазоряване. Очи, които бяха бълвали искри по-рано, сега ги наблюдаваха предпазливо, по-малко на брой ръце се устремиха към оръжията, докато крочанките ги гледаха как вървят към голямото огнище. Най-голямото в лагера, разположено точно в сърцето му. Огнището на Гленис.