Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
- Вече няма нищо общо с баба си. - Дориан слезе от уивърна на Веста и тръгна към Абраксос. Крочанките се напрегнаха осезаемо, но никоя не го нападна. - Преди няколко месеца я извадих от морето почти мъртва. Видях парчетата желязо, които приятелите ми намериха в корема ѝ.
Крочанката вирна тъмните си вежди, насочвайки наново вниманието си към красивия, учтив мъж. Вероятно доловила силата, която излъчваше - и присъствието на ключовете в джоба му.
- А ти кой си?
Дориан дари вещицата с типичната си очарователна усмивка и изпълни театрален поклон.
- Дориан Хавилиард на вашите услуги!
- Кралят - прошепна една от крочанките, обградили уивърните.
Дориан ѝ намигна.
- Да, и така ми викат.
Главатарката на вещерското сестринство задържа погледа си върху него, а сетне го насочи към Манон. И към паяка.
- Май има и друго за обясняване.
Манон усещаше как я досърбява ръката да се пресегне към Ветросеч, окачен на гърба ѝ.
Дориан обаче каза:
- Издирваме ви от два месеца. - Крочанките пак се напрегнаха. - Не за кланета или развлечение. - Поясни сладкодумно той. - А за да обсъдят народите ни някои съществени въпроси.
Крочанките запристьпваха нервно и ботушите им заскърцаха по вледенения сняг.
Главатарката попита:
- Кои народи: Адарлан или Черноклюните?
Манон най-накрая слезе от Абраксос и звярът изпуфтя тревожно, загледан в оръжията наоколо.
- Всички заедно - обясни Манон. После посочи с брадичка към уивърните. - Те няма да ви посегнат. - Освен ако не им заповядаше. В такъв случай крочанките щяха да загубят главите си, преди да развъртят мечовете. - Може да свалите оръжията.
Една от крочанките се разсмя.
- И да ни запомнят като най-големите глупачки, задето сме ти се доверили? Не, благодаря.
Главатарката отправи предупредителен поглед към тъмнокосата си подчинена - красива вещица с пищна фигура. Тя сви рамене и въздъхна към небето.
Главатарката се обърна към Манон.
- Ще свалим оръжията, когато получим заповед.
- От кого?
Дориан плъзна очи по редиците им.
Сега беше моментът Манон да им обяви коя е, каква е. Защо идваше всъщност.
Главатарката разпери ръка към вътрешността на лагера.
- От нея.
***
Дори от разстояние Дориан се беше възхищавал на метлите, с които крочанките се рееха в небето. Сега обаче, докато го обграждаха... Значи не бяха просто легенда. Истински воини. Готови да ги погубят.
Кървавочервените им пелерини се развяваха навсякъде, толкова ярки на фона на снега и сивите скали наоколо. Макар че много от вещиците бяха млади и красиви, имаше и доста на средна възраст, дори и застаряващи. Дориан не можеше да си представи на колко ли години бяха, за да изглеждат толкова съсухрени. Въпреки това не се съмняваше, че можеха да го убият без усилие.
Главатарката посочи спретнатите редици от палатки и струпаните наоколо вещици им направиха път в шпалир от лъскави метли и оръжия.
- Е - подхвана древен глас от мястото, накъдето сочеше крочанката. Вещицата още не се беше привела от старост, но цялата ѝ коса бе побеляла. Сините ѝ очи обаче бяха бистри като планинско езеро. - Май някой е на лов за ловците.
Старицата спря в началото на шпалира, оглеждайки Манон. Дориан веднага забеляза милосърдието, изписано по лицето ѝ - и мъдростта. И нещо, осъзна след малко, приличащо на тъга. Това не го смути да отпусне небрежно ръка върху дръжката на Дамарис.
- Издирвахме ви, за да поговорим. - Хладнокръвният глас на Манон проехтя между скалите. - Идваме с мир.
Дамарис се стопли от истината в думите ѝ.
- Този път - додаде тъмнокосата вещица, която се бе обадила по-рано.
Главатарката я сръчка предупредително с лакът.
- Но ти коя си? - попита Манон старицата. - Майка на сестринството?
- Аз съм Гленис. Родът ми е служил на крочанските кралици дълго преди градът да падне в плен. - Очите на древната вещица се спряха върху парчето червен плат, с което Манон бе вързала плитката си. - Рианон те е открила, значи.
Дориан бе слушал, когато Манон беше обяснила на Тринайсетте истината за произхода си, както и кого баба ѝ я бе накарала да заколи в Омега.
Манон остана с вирната брадичка, макар че златистите ѝ очи просветнаха.
- Рианон не си тръгна жива от Ферианската падина.
- Кучка! - изръмжа една от вещиците, а другите повториха думата.
Вместо да им отговори, Манон попита старата крочанка:
- Познавала си я?
Вещиците се умълчаха.