Maskata na zloto [calibre 2.47.0]

Косата ѝ беше неестествено руса и ниско подстригана, а вратът ѝ беше почистен почти до началото на черепа - нещо обичайно за много жени на нейната възраст. Тий мразеше то­зи тип прическа: възприемаше я като знак за поражение. „Же­ни, които се подстригват така - мислеше той, - са се отказали от борбата с възрастта, предали са се...“

Следеше с поглед напълняващото ѝ тяло, което минава­ше тежко и целенасочено край него, мислеше за грациозните движения на госпожа Лий, за стройните ѝ силни крайници - и се мразеше.

Телефонът иззвъня, но нито един от двамата не посегна към слушалката. Знаеха, че търсят дъщеря им. От три следо­бед до след полунощ телефонът като че ли звънеше само за Джини. Сега той спря да звъни след втория звън: Джини ни­кога не вдигаше слушалката след първия - не желаеше да по­казва прекалена нетърпеливост. Но този път тя извика от ста­ята си:

— Татко!

— Не ѝ отговаряй - обади се Мардж. - Накарай я да дой­де при тебе и да ти го каже с нормален тон.

— Татко!

— Не те чувам. Слез и говори, без да крещиш.

— Телефона!

Тий протегна ръка към удължението до него, но Мардж поклати отвратено глава и той я отпусна.

— Как ще я научиш на правилно поведение, ако винаги ѝ отстъпваш?

Тий вдигна ръце като изправен пред дуло на пистолет.

— Не съм вдигнал слушалката!

Джини пак извика:

— Татко! - и след доста дълга пауза се появи във все­кидневната. Облечена беше - както обикновено - така, като че ли се готвеше да се натика под колата, за да смени масло­то. Дънките ѝ и трикотажната ѝ фланелка бяха с няколко но­мера по-големи от нейния, обувките ѝ - печелившо дизайнер­ско предложение за работни обувки. Но за Мардж и Тий тя беше неописуемо, неизразимо красива...

— Телефонът - обяви Джини. Оставила беше вратата на стаята си отворена и неистова какофония от измъчени китари и електронни инструменти изпълни къщата.

— Благодаря ти, скъпа - отговори той и вдигна слушал­ката.

Слухът му бе веднага атакуван от характерните за меж­дуградска връзка шумове.

— Шеф Терун?

— Да?

— Хей, човек не може да се добере до тебе! Едва открих номера ти.

— Всеки човек лесно може да ме открие през деня на работното ми място.

— Шефе, не искам да говоря с тебе там - отвърна гла­сът. - Твърде много хора наоколо и всеки слухти.

— С кого говоря?

— Обещай, че си приятел.

— Няма ли да ми кажеш името си, приятелю?

— Ще кажа нещо, което трябва да знаеш. Нещо за Макнийл.

— За полицай Макнийл?

— Даа... за полицай Макнийл. Страхотният Макнийл или „Женския задник“. Знаеш за кого говоря.

— Какво за него?

— Погледни в гаража му.

— Защо?

— Просто се огледай там, бос. Може би ще откриеш нещо интересно. Нали търсиш онзи, който го начука на кур­вите ти?