Maskata na zloto [calibre 2.47.0]

Дениз осъзна с чувство на вина, че дори за миг не се бе сетила за дъщеря си, момиче в пубертета, която я чакаше вкъ­щи.

В края на първия час от разговора им той бе хванал ръ­ката ѝ и беше заявил:

— Трябва да ти призная нещо... Не го казах в началото, защото знам как ще прозвучи, а исках да го разбереш правилно... То е... малко странно...

Тя го погледна очаквателно. Не можеше да помисли ни­що лошо за него.

— Казах ти, че жена ми ме напусна, но това не е напълно вярно. Разведени сме, но тя все още живее с мен и децата... Бившата ми жена е емоционално нестабилна - липса на хи­мическо равновесие, поне така твърдят лекарите... Тя се под­държа с лекарства, но... истината е, че не може да живее сама. Не искам да кажа, че е луда, нито смятам, че е способна да нарани някого - разбираш ме, нали? - Дениз кимна, но всъщ­ност не разбираше нито дума. Обяснението му минаваше край ушите ѝ, без да стига до нея. - Ако я изгоня от къщата - труд­но ми е да го кажа, в края на краищата става въпрос за майка­та на децата ми... - но ако го сторя, тя ще загине за по-малко от месец. Не може да живее горе-долу нормално без лекарст­вата си, а за да ги взема, някой трябва да стои над главата ѝ. Няма достатъчно пари, за да наеме човек да я гледа... а и деца­та са силно привързани към нея. Искам да я обичат - тя им е майка!... - Тук Лув въздъхна тежко. - Не знам какво друго бих могъл да направя... Ако я махна от къщата, ще бъде рав­ностойно на убийство... А и тя няма да разбере какво ѝ се случва, ще помисли, че... Няма значение какво ще помисли, тя е човек, който отдавна не живее в реалния свят... - Той отпусна отчаяно лице в дланите си. - Толкова е... тежко... - Дениз импулсивно докосна гърба на ръката му с пръст. - Това ме... изтощава - прошепна той с отчаян глас. - Тя е бреме, виси на врата ми като воденичен камък, но кажи ми, имам ли избор? - Вдигна глава и погледна Дениз с молба за съчувст­вие. - Какво друго бих могъл да сторя?

— Нищо - отвърна тя и помисли: „О, Боже... Не мога да повярвам!... Не съм срещала по-добър човек от него!...“ - Длъ­жен си да ѝ помогнеш.

Когато най-сетне излязоха от закусвалнята, той я откара до колата ѝ и изчака до нея, докато я отключи.

— Чудесно беше - поклати невярващо глава Лув. - Ни­кога не съм си представял, че... Чувствах се така добре, дока­то разговаряхме... - Преодолял беше смущението, демонст­рирано в закусвалнята, и сега я даряваше с широка усмивка, вгледан в очите ѝ.